Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Харесваше ми да мисля, че съм вещица. Беше много по-приятно, отколкото демон. За мен демонът означаваше чудовище.

Джена протегна ръка и започна да рови в косата ми.

— Какво правиш?

— Проверявам дали имаш рогца под всичката тази коса — засмя се тя.

Избутах ръката й, но не можех да не се засмея.

— Радвам се, че моята чудовищност те забавлява, Джена.

Тя спря да играе с косата ми и ме прегърна през рамо.

— Ако ще си говорим като едно чудовище на друго, мога да ти кажа, че не е толкова лошо. В крайна сметка можем заедно да сме си чудовища.

Отпуснах глава на рамото й.

— Благодаря ти — казах аз нежно.

Някой почука леко на вратата и двете се огледахме.

— Сигурно е Касноф — казах аз. — Днес ме провери поне пет пъти.

Това, което не казах на Джена, беше, че последния път разпитах г-жа Касноф какво точно ще означава за мен да съм демон.

— Означава, че винаги ще бъдеш невероятно силна, София. Означава, че точно както баща ти и от теб се очаква да използваш силите си в полза на Съвета.

— Значи съдбата ми е вече предначертана? Гадост.

Тя се засмя и потупа ръката ми.

— Това е една чудесна съдба. Много вещици биха убили, за да имат такава сила. Някои даже го направиха вече.

Просто кимнах, защото не можех да обясня как точно се чувствах. Не исках да съм София Великата и Ужасната. Нещата от този сорт бяха приоритет на Елодия и момичетата като нея — амбициозни и красиви.

Аз си бях просто аз — забавна, уверена и умна, но не ставах за лидер.

Докато стоях там онази нощ с г-жа Касноф, а Кал все още държеше ръката ми, аз се осмелих да задам въпроса, който не ми даваше мира.

— Опасна ли съм? Например като Алис?

Тя ме погледна в очите и не се поколеба.

— Да, София. Опасна си и винаги ще бъдеш. При някои полудемони, като баща ти, е възможно да минат години без никакъв инцидент. И въпреки това с него винаги има друг член на Съвета, за по-голяма сигурност. А други като твоята баба Луси, нямаха този късмет.

— Какво се е случило с нея?

Тя отмести поглед настрани и каза много тихо.

— Окото на Бога убиха Луси, но имаха основание. Въпреки че живя трийсет години, без да нарани никого, нещо… нещо се е случило с нея една нощ и тя показала истинската си природа.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи:

— Убила е твоя дядо.

Известно време не се чуваше нито звук. Най-сетне се осмелих да попитам:

— Значи нещо такова може да се случи и с мен? Мога просто да се събудя един ден и да видя сметката на някого около мен?

А като казах тези думи, мислено видях майка си да лежи в локва от кръв пред мен. Стомахът ми се обърна и ми прилоша.

— Възможно е — отвърна г-жа Касноф.

— А има ли начин да спра да бъда демон, да се превърна в нормален човек?

Тя ме гледаше замислено известно време, а после отвърна:

— Да, можеш да минеш през Очистващия ритуал. Но е почти извън съмнение, че това ще те убие.

Отговорът й заседна като камък в гърдите ми.

Очистването може да ме убие.

Най-вероятно ще ме убие.

Но ако изживея живота си като полудемон, е възможно аз да убия някого. Някого, когото обичам.

Вратата се отвори, но не беше г-жа Касноф. Беше майка ми.

— Мамо! — извиках аз, скочих от леглото и я прегърнах силно.

Усещах сълзите й, когато зарови лице в косата ми, затова се притиснах по-силно към нея и вдишах от познатия ми парфюм.

Когато се разделихме, тя се опита да ми се усмихне и посегна да хване ръцете ми. Не се сдържах да не извикам от болка и тя погледна надолу. Очаквах да се разплаче, като види раните ми, но тя просто вдигна ръката ми нагоре и целуна дланта ми, сякаш съм на три години и с ожулено коляно.

— Софи — каза тя и отметна косата от лицето ми. — Дойдох да те прибера вкъщи, миличка.

Погледнах през рамо Джена, която полагаше максимални усилия да се абстрахира от нас, но видях как болка пробяга по лицето й. Ако аз си тръгна, тя остава съвсем сама. Дотук с плановете да бъдем чудовища заедно.

Поех си дълбоко въздух и се обърнах отново към майка си. Не знаех дали ще съм достатъчно силна да я гледам в очите, за да й кажа това, което искам. Това, което знаех, че трябва да направя от момента, в който г-жа Касноф ми даде отговора.

Изведнъж, преди да мога да кажа каквото и да било, видях Елодия да минава по коридора. Сърцето ми скочи в гърлото и се запитах дали Кал не я е спасил все пак. Може би през цялото време се е възстановявала, а те просто не сами казали. Изтичах след нея в коридора. Нямаше никой друг, а тя беше с гръб към мен.