Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Доближих се до тях, изпълнена със страх. Усмивката на Елодия угасна и сега тя гледаше някъде над главата ми.

— Елодия — започнах аз с глас, който би трябвало да е спокоен, но всъщност само показваше колко съм изплашена. — Трябва да се връщаме в училището. Г-жа Касноф те търси.

— Не, не ме търси — отвърна Елодия. Бръкна в деколтето си и извади огърлицата. — Свети, когато някой иска да ме открие и ми казва кой е той. Виждаш ли?

Огърлицата светеше и името ми беше изписано на нея.

— Семейно наследство, а? — казах аз на Алис.

Тя се усмихна, но видях как нещо проблесна в очите й.

— София, не бъди ревнива.

— Не съм. Просто мисля, че с Елодия трябва да се връщаме в училище.

Замислих се колко време ще отнеме на г-жа Касноф и кал да стигнат до тук. Ако Джена ги е открила веднага, щом тръгнах, значи са само на няколко минути след мен.

Алис се намръщи и вдигна ръка, като духаше във въздуха. Нямаше нищо човешко в този жест. Усетих как започвам да треперя.

— Ти се страхуваш, София — каза тя. — Как е възможно да се страхуваш от мен?

— Не се страхувам — излъгах аз и гласът отново ме издаде.

Вятърът клатеше клоните на дърветата, като ги караше да скърцат зловещо и да хвърлят страховити сенки наоколо. Алис се обърна и си пое дълбоко въздух. Този път изражението й стана строго.

— Пратила си ни натрапници. Защо, по дяволите, би направила такова нещо, София?

Тя замахна с ръка по посока на гората и дочух някакво стенание, сякаш дърветата се изкореняваха и се движеха. Осъзнах с ужас, че тя забавяше г-жа Касноф и Кал.

— Извикала си Касноф тук? — попита Елодия, но аз не отмествах поглед от Алис.

— Знам какво си — почти прошепнах аз.

Очаквах да се ядоса или поне да се изненада, но тя просто се усмихна. А това беше дори по-страшно.

— Наистина ли?

— Демон.

Тя се засмя гърлено и в очите й просветнаха червеникавовиолетови пламъчета.

Елодия ме гледаше виновно, но не сведе поглед.

— Ти си призовала демона — казах аз и тя кимна, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено.

— Нямах избор — оправда се тя. — Чу думите на г-жа Касноф — враговете ни стават все по-силни. Господи, Софи, та те привлякоха един от нас и го обърнаха срещу собствената му раса. Трябва да сме подготвени.

Елодия каза всичко това с пламенния тон на учителка от детската градина.

— И какво от това? — попитах аз с треперещ глас. — Оставила си я да убие Холи!

Този път тя сведе поглед.

— Жертвоприношението е единствения начин да привържеш демон към себе си.

Искаше ми се да изтичам, да я зашлевя, да изкрещя, но останах вцепенена на мястото си.

Елодия ме погледна с огромни умоляващи очи.

— Не сме имали намерение да я убиваме. Знаехме, че трябва да сме четири, за да удържим демона и да го обвържем със себе си. Но ни трябваше кръв. Така че аз й направих приспиваща магия, а Частън проби две дупки във врата й с кинжал. Мислехме, че можем да спрем кървенето преди да е станало твърде късно, но тя просто не спираше да кърви.

Обзе ме неописуем гняв.

— Могли сте да вземете кръв от къде ли не. Но сте го направили от точно това място, за да обвините после Джена. С един куршум два заека, а?

Не можех да спра.

— Били сте наясно, че именно вие сте убили Холи, но ме убеждавахте, че е била Джена!

— Аз наистина мислех, че тя е нападнала Анна и Частън — извика Елодия и по бузите й се стичаха сълзи. — Просто смятахме, че ритуалът се е провалил. Не бях виждала Алис, преди ти да ме заведеш при нея. Заклевам се.

— Защо не се яви на тях? Нали те са те възкресили? — попитах Алис.

Тя вдигна рамене.

— Не ми се занимаваше с тях. Те ме извадиха от Ада, но не изпитвах никаква нужда да служа на три ученички.

Елодия трепна.

— Чудя се, защо ти отне толкова време да го разбереш — продължаваше Алис. — Изглеждаш толкова умно момиче, Софи, а не можеш да направиш разлика между дух и демон.

Тя вдигна леко ръка и Елодия с писък полетя и се стовари върху купчина пръст, точно до оградата на гробището. Остана да лежи неподвижно, но не знаех дали е в безсъзнание, или просто Алис използва магия, за да я обезвреди.

— Знаеш ли какво си мисля, София? Мисля си, че ти винаги си знаела каква съм, но не искаше да си го признаеш. Защото при положение, че аз съм демон, какво смяташ, че си ти самата?

Цялото ми тяло трепереше. Исках да закрия очи и да не чувам това, което казва. Защото беше права. Усещах, че има нещо нередно в нея от самото начало, но не исках да задавам въпроси, защото я харесвах. Харесвах силата, която ми даваше.