Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Толкова дълго чаках, за да стигна до теб, София. — Сега тя изглеждаше точно както и преди, като момиче. — Когато тези жалки подобия на вещици направиха призоваващия ритуал, си проправих път през цяла орда демони, за да бъда аз призованата. Единствено с надеждата, че ще мога да те открия.

Кръвта бучеше в ушите ми, а слепоочията ми пулсираха.

— Но защо? — прошепнах през зъби.

Усмивката й беше едновременно и красива, и ужасяваща. Очите й светеха като звезди.

— Защото сме едно семейство.

Изведнъж бях хвърлена назад, гърбът ми се удари болезнено в едно дърво, а кората му одраска кожата ми през тениската. Опитах се да помръдна, но крайниците ми бяха сковани и тежки.

— Извинявам се за това — каза тя, — но не мога да те оставя да ми се пречкаш точно сега.

Тя коленичи до Елодия, а аз стоях парализирана и безпомощна. Нежна като майка, която държи в скута бебето си, Алис хвана главата на Елодия. Очите й бяха полуотворени, но като че ли не виждаше. Алис посегна с ръка към врата й и два тънки нокътя се изстреляха от пръстите й, осветени от светлината на кълбото.

Елодия едва потрепна, когато ноктите прободоха кожата й, но аз изпищях. После Алис наведе устни към раната, за да пие. Не издържах на гледката и просто затворих очи.

Не знам колко време е минало, докато си възвърна способността да се движа, но когато най-после се изправих, Алис стоеше пред мен, а Елодия лежеше до вратата на гробището, много бледа и напълно неподвижна.

Затичах се към нея, а Алис не направи дори опит да ме спре.

Коленичих и усетих влажната земя под нас. Лицето на Елодия беше студено, но очите й все още бяха полуотворени и чувах лекото й дишане.

Раните на врата й бяха зачервени и кървящи в контраст с прекомерната бледост на кожата й. Погледите ни се срещнаха и тя раздвижи устни, сякаш искаше да каже нещо.

— Съжалявам — прошепнах аз. — Съжалявам за всичко.

Тя мигна и устните й отново се раздвижиха:

— Ръка.

Помислих, че иска да стисна ръката й, затова се протегнах и взех лявата й ръка в своята.

Тя въздъхна и усетих лека вибрация, сякаш ме хвана ток.

Магията й се посипа върху мен, хладна и нежна като сняг, точно както ми го беше описала. Изведнъж ръката й се изплъзна от моята и тя застана съвсем неподвижно.

Чух Алис да се смее. Обърнах се и я видях да се върти в кръг, хванала с ръце полата си.

— Трябва да призная, че от всички подаръци, които можеше да ми направиш, тя беше най-добрият.

Бавно се изправих на крака.

— Подаръци?

Алис спря да се върти, но все още се кискаше.

— Онази вечер, когато я доведе с теб, бях сигурна, че си разбрала каква съм. Беше много мило от твоя страна да ми я доведеш и да ме спасиш от опасността да ме хванат.

Магията, която Елодия ми предаде все още туптеше във вените ми, но нямах идея какво да правя с нея. Знаех, че е безсмислено да меря сили с Алис, макар да сме от един и същ вид. Тя е имала много повече време да използва силата си, а и можех да се обзаложа, че в ада е научила доста полезни трикове. Така че единственото, което имах в своя полза, бяха няколкото параграфа, прочетени в книгата за демоните, както и чистият ми неподправен гняв.

Алис продължаваше да се смее, опиянена от кръвта на Елодия.

— А сега, след като възвърнах цялата си сила, ние с теб ще бъдем непобедими, София! Нищо няма да може да се изпречи на пътя ни.

Но аз не я слушах. Гледах статуята на ангела с черен меч в ръка. Някаква черна скала.

Демонично стъкло.

В часовете по самоотбрана Ванди непрекъснато ни повтаряше, че всеки си има слабо място. Знаех кое е слабото място на Алис.

Аз.

— Счупи се! — извиках аз и с шумно изпукване мечът се строши на две.

Острието се приземи точно пред мен. Вдигнах го, макар да пронизваше ръката ми с пареща болка. Беше по-тежко отколкото съм предполагала, и се надявах, че ще успея да го вдигна достатъчно високо, за да направя каквото трябваше.

Алис се обърна към мен и ме видя с острието в ръце, но не изглеждаше уплашена, просто объркана.

— Какво правиш, София?

Стоеше на десетина крачки от мен. Знаех, че ако се затичам, ще ме размаже върху някое дърво като буболечка. Но тя беше толкова замаяна, че въобще не очакваше да я нараня. В крайна сметка нали сме семейство.

Затворих очи и се концентрирах, призовавайки всичките си сили, включително и тези на Елодия, които сега притежавах. Силен вятър се завихри около мен, толкова студен, че дъхът ми секна. Сърцето ми заби по-силно, но външно останах спокойна. Отворих очи и видях, че съм непосредствено до Алис.