Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Толкова съжалявам, София. Трябваше да те послушам.

Преди няколко часа тези думи биха ме накарали да танцувам от радост. Сега просто се усмихнах тъжно.

— Не се тревожете за това.

Бях доволна, че всичко това оневиняваше Джена и тя може би щеше да се върне, но този лъч щастие беше погребан под купчината болка, тъга и гняв. Исках невинността й да се докаже, но не по такъв начин.

Оставих учителките да организират събранието за утре сутрин и тръгнах към стаята си. Макар да ми липсваше Джена, сега имах огромна нужда да остана сама.

На стълбището срещнах Кал.

— Добре съм — казах аз и протегнах ръка. — Ще се оправя от само себе си.

— Не е само това. Г-жа Касноф не иска да оставаш сама отсега нататък. Не и преди да намерим Арчър.

Въздъхнах.

— Е… какво сега? Ще дойдеш с мен в стаята ми ли?

Той кимна.

— Добре.

Сложих ръка на парапета и се понесох по стълбите. Сега вече разбирах израза „боли ме сърцето“. Точно така се чувствах. Все едно съм болна, но ме боли душата вместо тялото. Бях ужасно уморена. Точно когато си мислех, че мога да преразгледам решението си никога да не стъпя в тукашните вани, чух Елодия да ме вика.

— Софи?

Обърнах се и я видях да стои във фоайето. Беше пребледняла и за пръв път не изглеждаше чак толкова красива.

— Какво става? — попита тя. — Всички тук ми казват, че Арчър те бил нападнал в мазето или нещо подобно. Но не мога да го открия никъде.

Точно когато си мислех, че болката в сърцето ми няма накъде да се влоши, тя сякаш избухна изведнъж.

— Почакай тук — казах на Кал.

Хванах Елодия за ръка и я заведох до най-близкото канапе. Разказах й какво се случи, като пропуснах онази част с целуването и наблегнах на борбата и татуировката върху сърцето му.

Тя просто клатеше глава невярващо. Очите й се напълниха със сълзи. После се застичаха по бузите й и капеха по роклята, оставяйки мокри петънца.

— Това е невъзможно — каза тя, когато приключих с разказа. — Арчър… не би могъл да нарани никого. Той…

Тя избухна в плач и аз се протегнах, за да я прегърна, но тя отблъсна ръцете ми.

— Чакай малко — каза тя и за миг изплува образът на предишната Елодия. — Как успя да видиш татуировката му?

— Казах ти — отвърнах аз, но някак си не можех да я погледна в очите. — Заради това защитно заклинание, което Алис ни направи…

— Това го разбрах. Но защо си го докоснала там?

Погледнах я в очите и се опитах да измисля логична лъжа. Но бях прекалено уморена и тъжна, така че нищо не се получи. Виновно забих поглед в земята.

Очаквах Елодия да се развика или да заплаче. Или поне да ме удари, но тя не направи нито едно от тези неща. Просто зарови лице в дланите си и се отдалечи.

Очаквах новината за Арчър да потисне всички, но стана точно обратното. Вместо да се притесняват, че член на Окото се е промъкнал в училището, всички бяха доволни, че мистерията най-после е разгадана и сега животът може да си продължи нормално. Е, доколкото думата „нормално“ може да се използва за училище като „Хеката“. Поне на зооморфите им беше разрешено да излизат нощем, а феите можеха да се скитат из горите по изгрев и залез-слънце.

Няколко дни по-късно г-жа Касноф ме повика, за да ми съобщи, че Джена се връща, а баща ми ще пристигне на посещение седмица след това.

Би трябвало да съм ентусиазирана, че най-после ще го видя, но всъщност бях нервна. Дали идваше в „Хеката“ на официално посещение, или защото собствената му дъщеря беше нападната? За какво ще си говорим?

Една нощ се обадих на майка си, за да обсъдим това. Не й разказах нищо за Арчър, би я притеснило прекалено. Само казах, че е имало малко проблеми тук и татко ще дойде да види как е положението.

— Ще го харесаш — каза тя. — Той е много чаровен и доста умен. Ще бъде много развълнуван да се запознаете.

— А защо до сега не е бил развълнуван да ме види? Искам да кажа, ясно ми е, че когато бях малка, ти не си искала да се забъркваме. Но след като станах на дванайсет и получих силата си? Би могъл да ми отдели малко време, нали?

Майка ми първоначално не отвърна нищо, но после каза:

— Софи, баща ти си има свои причини, но нека той да ти каже за тях. Бъди сигурна, че те обича. — След още една кратка пауза тя добави — Има ли още нещо, миличка?

— Доста съм го закъсала с училището — излъгах аз.

Опитвах се да се зарадвам, че ще се запозная с баща си, но ми беше трудно. Чувствах се така, сякаш се движа под водата и всичко, което ми казваха, изглеждаше някак заглъхнало и далечно.