Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Започнах да блъскам по вратата и да крещя.

— Ванди! Г-жо Касноф! Помощ!

Блъсках с всички сили и в един момент се обърнах, за да погледна Арчър. Той дърпаше крачола на панталона си. Отне ми известно време, за да осъзная, че вади нещо, завързано за крака му.

Нож. Сребърен нож, като този, с който са изтръгнали сърцето на Алис.

Писъкът ми беше немощен и скован от страх, сякаш гледах кошмар.

Но Арчър не се доближи до мен. Затича се към малкия прозорец в дъното на помещението и прониза с ножа древната ключалка.

Чувах гласове от другата страна на вратата, стъпки и дрънкане на ключове.

Когато ключалката щракна, Арчър вече се измъкваше през прозореца. Хвърлих му последен поглед, но не можех да разчета изражението му.

Той изскочи през прозореца точно в момента, когато Ванди отвори вратата, а аз се строполих върху нея.

Стоях на канапето в кабинета на г-жа Касноф с чаша горещ чай в ръце. По миризмата му усещах, че не е само чай, но още не го бях опитала. Не можех да спра да тракам със зъби, за да мога да отпия, въпреки че г-жа Касноф ме наметна с одеяло. Не бях сигурна дали изобщо някога ще спра да треперя.

Тя седна до мен и погали косата ми. Беше странен майчински жест и се почувствах по-скоро неудобно, отколкото спокойна. Ванди стоеше до вратата и току потриваше челото си с ръка. Отдавна никой не беше казвал и дума.

Изведнъж г-жа Касноф ме попита отново:

— Сигурна ли си, че това беше знака на Окото?

Вече не знам за кой път ме питаше, но аз просто кимнах и се опитах да поднеса чашата с чай към устните си.

Тя въздъхна така, сякаш беше на сто години.

— Но как? — възкликна тя за пореден път. — Как е възможно някой от нашите да е член на Окото?

Затворих очи и най-после отпих. Оказах се права, чаят беше подсилен с някакъв алкохол. Заля ме гореща вълна, но не ми помогна да спра да треперя.

Как, замислих се и аз. Как?

Чудих се, дали не се е присъединил към тях, когато е напуснал училището за известно време миналата година. Но това беше логичен въпрос, а умът ми се затрудняваше да разсъждава логично точно сега.

Арчър беше член на Окото! Арчър се опита да ме убие!

Не можех да спра да си повтарям това наум. Запитах се дали не се беше сприятелил с мен нарочно, за да се опита да ме убие.

А защо ли е започнал да ходи с Елодия?

Сложих ръка на сърцето си и г-жа Касноф веднага ме попита дали ме е наранил.

— Не — отвърнах аз.

— Явно си вкарала няколко добри удара — каза Ванди и кимна към дясната ми ръка, която придобиваше виолетови оттенъци и се подуваше в резултат от сблъсъка си с Арчър.

— Да, благодаря за висококачествената подготовка. Много съм ви задължена — казах аз с равен тон.

— Аз просто не разбирам — започна г-жа Касноф. — Трябваше някак да забележим. Трябваше да го усетим. Или поне някой трябваше да е забелязал татуировката.

Поклатих глава.

— Тя беше скрита. Появи се само защото… — заради защитното заклинание, което Алис ни направи. Но аз все още не исках да казвам за нея. — Защото си направих защитно заклинание — излъгах аз. Както винаги, не се справях много добре с лъжите, но те бяха прекалено разтърсени от случилото се, за да забележат. — Когато го докоснах, знакът се появи.

Г-жа Касноф ме изгледа.

— Докоснала си го?

Лицето ми пламна от смущение. Сякаш не беше достатъчно, че момчето, в което бях влюбена, се превърна в убиец, а сега трябва да се червя, задето съм се целувала с него в мазето.

За щастие в този момент пристигна г-н Фъргюсън, учителят на зооморфите. Съблече палтото си и го изтръска от водата, защото навън валеше силен дъжд.

След него пристигнаха една огромна хрътка и планински лъв. Хрътката се превърна в Грегъри Дейдидсън, а лъвът, както и предполагах, в Тейлър. За пръв път откакто Бет й каза кой е баща ми, тя не ме гледаше злобно. Даже бих казала, че сега имаше съжаление в погледа й.

— Няма и следа от него — каза г-н Фъргюсън. — Претърсихме целия остров.

Г-жа Касноф въздъхна:

— Нито една от проследяващите ми магии не дава резултат. Сякаш се е разтворил във въздуха. Трябва спешно да информираме Съвета, че сме имали проникване. Софи, баща ти със сигурност ще иска да чуе подробности, а защитните ни заклинания трябва да бъдат по-сериозни. Също така трябва да съобщим на останалите ученици какво се е случило.

При последните й думи потрепнах и за мой ужас тя зарови лице в дланите си, издавайки звук, подобен на ридание.

— Всичко ще е наред — казах аз.

Тя се сепна и ме погледна. Очите й бяха зачервени от напиращите сълзи.