Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Знаех какво се кани да каже. Същото, което каза и за Окото. Реших да избързам.

— Не мога да прочета нито една от тези книги, защото са на латински, но разгледах илюстрациите и там са показани демони, които изглеждат като хора.

— Вярно е. Но също така е вярно, че бихме разбрали, ако подобно същество прекрачи границите на училището.

Изправих се и треснах една от книгите върху бюрото й.

— Сама казахте, че отговорът невинаги е в магията! Може би вашето защитно заклинание не е толкова добро. Може би някой има сила, по-голяма от вашата, и е успял да неутрализира заклинанието ви.

Г-жа Касноф се изправи. Появи се известно напрежение във въздуха и много силно усетих, че тя не е просто директорка. Също така беше и много могъща вещица.

— Не си позволявай да ми повишаваш тон, млада госпожице. Макар да е вярно, че магията невинаги е отговорът за всичко, предположенията ти са невъзможни. Много ми е мъчно за теб, но се налага да се съгласиш, че през трите седмици, в които Джена я няма, нито ти, нито Елодия, нито който и да било друг, е бил нападнат. Направила си лош избор на приятелка, но никой не може да ти помогне по този въпрос.

Гледах я в очите, а дишането ми беше толкова учестено, сякаш съм тичала.

Тя прокара ръка през косата си и забелязах, че ръката й трепери.

— Извинявам се, ако съм била прекалено рязка, но трябва да разбереш, че вампирите не са като нас. Те са чудовища и беше глупаво от моя страна да го забравя. На мен също ми е неприятно, Софи. Аз приех предложението на баща ти да вкара вампир в училище. Сега имам мъртва ученичка и други две, които може би няма да се завърнат, а много могъщи магьосници са ми ядосани. Иска ми се да вярвам, че Джена няма нищо общо с това, но фактите сочат друго.

Тя си пое дълбоко въздух и тикна книгата обратно във вцепенените ми ръце.

— Ти си вярна приятелка, щом търсиш начин да я оневиниш, но в този случай, опасявам се, усилията ти са напразни. Не желая да правиш повече проучвания върху демоните, ясна ли съм?

Не казах нищо в знак на съгласие, но тя се държеше така, все едно съм казала.

— А сега вече ми се струва, че закъсняваш за работата си в мазето, така че ти препоръчвам да побързаш, преди г-жа Вандерлиден да е тръгнала да те търси.

През насълзени очи видях как сяда обратно на мястото си и отваря папката. Бях бясна заради упорития й отказ да признае, че е възможно да има нещо в „Хеката“, за което тя не знае. Също така чувствах и много силна тъга. Няма значение какво съм открила или над какви теории съм разсъждавала. Най-простото обяснение, че всичко е дело на Джена, е и най-удобното, така че всички вярваха в него. Всичко друго би значело, че грешат или, което е по-лошо, че не са всесилни.

Докато стигнах мазето, сълзите ми бяха пресъхнали. Замести ги тъпа болка зад очите. Заварих Ванди да ме чака на вратата. Очаквах да ми отхапе главата, дори и буквално, но може би е забелязала нещо по изражението ми, защото каза само:

— Закъсняваш.

А после ме побутна леко по стълбите.

След като заключи зад гърба ми, Арчър вдигна поглед от лавиците.

— А, ето те и теб. Ванди беше ли пуснала назгулите по петите ти?

— Не.

Грабнах папката и се насочих към най-близката лавица.

— И какво? Няма да ми отговориш нищо заядливо? Няма ли да се върне обичайната Софи Мерсер?

— Не съм в най-заядливата си форма точно сега, Крос — казах аз и заобиколих рафтовете, без реално да виждам какво има на тях.

— Хм — каза той нежно. — Какво ти е?

— Какво ли може да ми е, я да видя? Единствената приятелка, която имах тук, вече я няма и може би никога няма да се върне. Всички са убедени, че тя е чудовище, и не са склонни да слушат каквито и да било други идеи.

— Какви други идеи? — попита той. — Софи, тя е вампир. А те правят точно такива неща.

— Значи и ти вярваш в това?

Той хвърли папката.

— Да, вярвам. Знам, че ти е приятелка и всичко това е ужасно, но не беше единственият приятел, който имаш тук.

Толкова бях ядосана, че направо треперех.

— Да не би да кажеш, че и ти си ми приятел, Крос? Защото мога да се закълна, че едва сме разговаряли слез случката на бала.

Той отмести поглед и видях как се стегнаха мускулите на челюстта му.

— Държиш се много странно оттогава.

— Аз? — възкликна той и ме погледна възмутено. — Ти си тази, която дори не ме поглежда. И извинявай, ако съм твърде подозрителен, но откакто с Елодия се сближихте, тя се отдръпна от мен.

Поклатих глава объркана, докато не ми просветна какво намеква.