Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Защото го мразиш за това, което е направил, но в същото ти липсва — довърши мисълта ми Джена.

— Именно — възкликнах аз изненадано.

Преместих се, за да й направя повече място, и двете се облегнахме на възглавниците ми.

— Е, разкажи ми за Лондон.

Джена завъртя очи и събу обувките си.

— Никога не съм ходила там. Съветът има клон и тук, в Савана, където обсъждат неща, свързани с „Хеката“. Стоях там, а те ме разпитваха всякакви неща, като как съм станала вампир, колко често пия кръв и други такива. Няма да те лъжа, на моменти беше много страшно. Струваше ми се, че всеки момент ще доведат Бъфи да ми види сметката. Имаше и още едно момиче вампир.

— Хубава ли беше? — попитах аз и сбутах Джена с рамо.

— Може би — отвърна тя и се ухили от ухо до ухо.

Единственото, което успях да изкопча от нея, беше, че се казвала Виктория и работела в Съвета.

— Не знаех, че има вампири, които работят за Съвета.

— Да, има такива — каза Джена с оживление, каквото до сега не бях виждала в нея. — Имаше вампири на най-различни длъжности. Някои обучаваха младите, други се занимаваха със сигурността и т.н.

— Докато сме на тази тема, да попитам, дали не си попадала на баща ми?

Тя поклати глава.

— Не, съжалявам. Но чух Викс да казва, че щял да идва след седмица.

— Викс? — възкликнах аз и повдигнах вежди.

Джена се изчерви, а аз се засмях.

— Хей, а дали Брам знае, че скоро ще трябва да те дели с друга?

— Я млъквай — каза тя, но не можеше да събере усмивката си. — А къде е Брам?

— Пазя ти го — казах аз и станах от леглото, за да го извадя от гардероба.

Беше позатрупан с дрехи, но го изрових и й го подхвърлих. Тя го прегърна с усмивка.

— О, Брам, толкова ми липсв…

Изражението й се промени и тя пребледня. Гледаше го ужасено. Или по-скоро огърлицата на врата му.

— От къде се взе това?

— Огърлицата ли? Подарък ми е.

— От кого?

Тя вдигна поглед към мен и видях истински страх в очите й. Тръпки пробягаха по гърба ми.

— Защо, какво е?

Джена потръпна и хвърли Брам далеч от себе си.

— Това е кръвен камък.

Взех Брам и свалих огърлицата от врата му. Изобщо не приличаше на кръвен камък. Дори не беше червена.

— Черна е — казах аз и се приближих до нея, но тя се отдръпна още повече.

— Защото това е демонска кръв.

— Какво?!

Джена вдигна блузата си и извади оттам своя кръвен камък. Течността в него бушуваше, сякаш в малка капсула се разразяваше истинска буря.

— Виждаш ли? В моя има бяла магия. Той реагира така, само ако има черна магия наблизо. А това е много силна черна магия, Софи.

Тя стискаше кръвния си камък толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Същото се случи и в нощта, когато поръси дланите си с онази пръст. Трябваше да кажа нещо още тогава, но ти изглеждаше толкова щастлива от роклята си и аз реших, че черна магия не може да направи нещо толкова красиво.

Но аз не я слушах. Спомних си думите на г-жа Касноф, че никой не знае как Алис е станала вещица. Замислих се как тя едва говореше с мен след нападението над Частън, а после, след Анна, беше станала много по-жизнена.

Спомних си изражението на Елодия, когато Алис й даде огърлицата.

Елодия беше с нея сега.

Хвърлих огърлицата и тя се разби в ръба на бюрото ми. Черната течност се разля от пукнатината и остави прогорени следи в пода.

Не можех да повярвам каква глупачка съм била. Наивница.

— Джена, извикай г-жа Касноф и Кал. Кажи им да отидат в гората, на гробовете на Алис и Луси. Те знаят къде е това.

— А ти къде отиваш? — попита тя, но не успях да й отговоря.

Просто тичах. По същия начин, както в нощта, когато намерих Частън.

Стрелнах се към гората. Клоните драскаха лицето ми, коренаци и камъни деряха краката ми. Бях само по пижама и тениска, но почти не усещах студ. Просто тичах.

Защото едва сега осъзнах как Алис беше върнала тялото си, как имаше такава огромна сила, макар да беше мъртва. Онзи ритуал в който е участвала, не я е превърнал във вещица. Направил я е демон.

И теб също , прошепнах наум. Ако тя е такава, то това се отнася и за теб.

Бях сигурна, че ще намеря Елодия да лежи кървяща или дори мъртва, когато стигна до гробището. Така че много се изненадах да я видя с Алис усмихната, да се премества с магия през няколко метра. Явно най-после беше овладяла заклинанието.

Алис първа ме забеляза и вдигна ръка за поздрав. Погледнах я и се зачудих как изобщо съм могла да си помисля, че е просто поредния дух. Никой от духовете тук не изглежда така истински, толкова пълноценен. Животът просто струеше от нея. Почувствах се ужасно глупава, че не съм го осъзнала по-рано.