Кен Сколс - Песнопение

Гората наоколо беше рехава и между дърветата имаше пролуки. По земята се редуваха кал и мръсни преспи. Хладният въздух миришеше на пушек и борови дървета, а извън шума на чакащата армия утрото беше тихо.

Сигналът за трета тревога долетя от запад. Джин посегна за меча, но отпусна ръка. Чу подсвирванията и видя как мъжете се обръщат. Проследи погледите им и затаи дъх. Наведе се на седлото и чу цъкане с език. Невидими крака разплискваха калта от локвите, докато тичаха към фронта. Горянските съгледвачи бяха в пълно отстъпление.

— Дръжте строя! — изкрещя един от командирите.

Горянските съгледвачи се разпръснаха, завъртайки се към врага. Нещо препускаше през гората по-бързо от омагьосан жребец.

Внезапно нещо в нея се пречупи и тя стисна зъби в плен на пламналия гняв.

Джин Ли Там извади меча и завъртя коня, оглеждайки северната гора. Препусна напред към масата от пречупена светлина и кал, която се спускаше върху армията й.

Изрева с ярост, на каквато не знаеше, че е способна, и прегази нахлуващия кървав вятър, докато слушаше тежкия тропот на стоманените подкови, газещи плът и кости. Подсвирна на коня и замахна с меч напосоки към кръвноомагьосаните тичащи мъже.

Нещо тежко и бързо удари хълбока на жребеца й и Джин изпищя, докато падаше от седлото. Измъкна се изпод животното, преди да се е изправило, и пусна меча, посягайки към ножовете, които бе взела от бюрото на Рудолфо. Дръжките прилегнаха естествено в ръцете й и Джин се завъртя към следващия северен полъх. Замахна ниско, целейки се в сухожилията, както бе тренирана да се бие срещу невидим противник. Около себе си забеляза още коне и хора от ескорта й, които я бяха последвали в сражението.

„Трябва да спечеля уважението им с кръв.“ Но знаеше, че не го прави заради това. Защо рискуваше живота си — та нали току-що бе станала майка — сякаш нямаше никаква стойност?

Беше ядосана. Не, направо бясна. И вложи всичко в настоящата схватка. Усети как ножът се плъзва по кожа и закача. Джин събра сили и се хвърли, забивайки острието в тичащия гръб.

Плячката й се замята, докато не я отхвърли.

— Не трябва да си тук, велика майко. Може да пострадаш.

Джин Ли Там замахна и отново порази целта. Заби и другия нож, и завъртя и двата.

— Не съм ти майка! — изръмжа тя.

Мъжът се засмя и я отблъсна.

— Ти ни дари с Обещаното дете. Ти си майка на всички ни.

Фронтът започваше да се пропуква.

Тя замахна отново, финтирайки с лявата и мушкайки с дясната ръка. Чу изненадан стон и натисна, като заби двата ножа нагоре и навътре. Беше достатъчно близо, за да усети киселия дъх на блатния. Отново извъртя остриетата и чу писъка му.

— Кой ти каза? Обещаното дете… то умира. Какво обещание е това?

— Няма да умре, велика майко. Не може да умре, защото трябва да доведе Пурпурната императрица от много далече. Тя ще оправи всичко.

„Трябва да го заловя жив. Да го разпитам.“ Но вътре в нея гневът, който криеше в сълзите си напоследък, настояваше за друго. Бялата жега между очите й нарастваше с всяка негова дума. Заби ножовете отново и го усети как пада на колене. Още един път и блатният рухна на земята.

Гласът му излезе с бълбукане.

— За мен е чест да загина от ръцете ти, велика майко.

Джин Ли Там извъртя ножовете за последно и ги извади от безжизненото тяло. Чак тогава усети металния вкус в устата си, накъсания дъх, от който излизаше пара, и потръпна от адреналина и усилията. Наведе се и доколкото можеше, обърса остриетата от омагьосаната кръв в невидимото тяло в краката й.

Когато се надигна, забеляза, че строят се е възстановил и всички я гледат. Филемус огледа фронта, който не бе издържал и се обърна към нея. Кимна леко, но в очите му имаше огромно одобрение.

Викът му беше остър и ясен в сутрешния въздух.

— Да живее горянската кралица!

И като един, Скитащата армия поздрави съпругата на генерала си. Тя се поклони ниско на войниците.

След това прибра ножовете и подвикна да й доведат коня, за да завърши обиколката.

Сега беше генерал, но след около час трябваше да се завърне, да отмие следите от насилието и да накърми бебето си.

Уинтърс крачеше по калните пътеки между шатрите и мислеше за разликата между кралиците и майките.

Горянският лагер кипеше от вълнение, защото вестта от дома се бе разнесла като летен пожар из сух храсталак. Птицата бе пристигнала по време на снощната вечеря, както вероятно се бе случило и в другите лагери. Носеше бялата нишка на родството и призоваваше бившите съюзници на Уиндвир на съвет. Уинтърс вече си бе събрала багажа, макар да не бе сигурна за мястото си при това ново развитие.