Робърт Джордан: Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

— Лорд Мандрагоран? — Конникът дръпна юздите пред Лан и Букама. Остана на седлото и ги изгледа недоверчиво, без съмнение поради това, че по бронята им липсваше украса, а палтата и наметалата им бяха от груба вълна и позахабени. Да носиш малко ширит по себе си — хубаво, но някои южняци имаха навика да се труфят прекалено. Под наметалото тайренецът най-вероятно носеше позлатен нагръдник и палто от сатен и коприна с ивиците на бащиния му дом. Високите му ботуши със сигурност бяха извезани на спирали, които бляскат отдалече на лунната светлина като сребро. Все едно, мъжът продължи почти на един дъх: — Светлината душата да ми изгори, сигурен бях, че сте наблизо, но почнах да си мисля, че така и няма да ви намеря. Лорд Емарес преследва около пет-шестстотин айилци с шестстотин от ратниците си. — Поклати леко глава. — Странното е, че са тръгнали на изток. Надалече от реката. Все едно, снегът ги забавя толкова, колкото и нас, и лорд Емарес си вика дали няма да сложите наковалня на оня хребет, дето му викат Кривината, а пък той да ги подхване отзад с чука. Лорд Емарес се съмнява, че ще стигнат там до съмване.

Лан стисна устни. Някои от тези южняци имаха странна представа за учтиво поведение. Без да слезе от коня, преди да заговори, без да се представи. Като гост, първо трябваше да си каже името. Сега и Лан не можеше да го направи, без да прозвучи самохвално. Не беше се сетил дори да поднесе поздравите на господаря си или благопожеланията му. И сякаш си мислеше, че не знаят, че на изток значи далече от реката. Е, последното можеше да мине и за необмислена реч, но останалото си беше чиста грубост. Букама не беше помръднал от мястото си, но Лан за всеки случай го стисна за дясната ръка. Старият му приятел можеше да се докачи.

Кривината се намираше на цяла левга от лагера, а нощта вече преваляше, но той кимна.

— Уведомете лорд Емарес, че ще съм там до съмване — заръча Лан на вестоносеца. Името Емарес му беше непознато, но армията беше огромна, близо двеста хиляди души, представляващи над една дузина държави, плюс Гвардията на кулата от Тар Валон и дори един контингент Чеда на Светлината, и бе невъзможно човек да запомни повече от шепа имена. — Букама, вдигай хората.

Букама изсумтя, този път много свирепо, махна на Раким да го последва, закрачи към стана и гласът му закънтя:

— На конете! Тръгваме! На конете!

— И побързайте — рече безименният тайренец без капка заповедност в гласа. — Лорд Емарес ще съжали, ако нападне тези айилци без наковалня на подходящото място. — Сякаш намекваше, че Лан ще съжали за това съжаление на Емарес.

Лан оформи в ума си образа на пламък и хвърли в него чувството си, не само гнева, а всичко, всяка троха, докато не му се стори, че се гмурка в пустота. След годините упражнения постигането на ко’ди, целостта, му струваше не повече от миг. Мисъл и тяло останаха далече, ала в това състояние той се сля със земята под нозете си, сля се с нощта, а и с меча, който нямаше да извади срещу този лишен от елементарно възпитание глупак.

— Казах, че ще съм там — отвърна със стиснати устни. — Каквото кажа, правя го. — Вече не искаше да знае името му.

Тайренецът му отвърна с късо кимване от седлото, обърна коня и го сръга в бърз тръс.

Лан задържа ко’ди още миг, докато не се увери, че чувствата му са под пълен контрол. Щеше да е повече от неразумно да влезе в бой ядосан. Ядът стесняваше кръгозора и тласкаше човек към глупави ходове. Как бе успял толкова дълго да остане жив този тип? В Граничните земи щеше да предизвиква по десетина дуела на ден. Едва след като се увери, че е спокоен, почти толкова хладнокръвен, колкото докато се бе загърнал в целостта, Лан се обърна. Събуждането на скритото в сянка лице на тайренеца в ума му не донесе със себе си яд. Добре.

Когато стигна до центъра на лагера сред дърветата, той вече приличаше на разбунен мравуняк. Външно. За по-вещия наблюдател в действията нямаше никаква суматоха, всичко ставаше с ред и почти безшумно. Никой не хабеше нито един жест или дъх. Нямаше да се свалят шатри, тъй като товарните животни щяха да са само пречка, стигнеше ли се до бой. Някои от мъжете вече бяха по конете си, със стегнати нагръдници, с шлемове на главите и стиснали пиките с дълги повече от стъпка стоманени остриета. Почти всички останали стягаха ремъците на седлата или връзваха кожените калъфи на лъковете и пълните колчани зад високите ефеси. По-мудните бяха изгинали още в първата година на битки с айилците. Сега повечето бяха салдейци и кандорци, останалите — доманци. На юг бяха дошли и малкиерци, но Лан нямаше да ги предвожда, дори и тук. Букама яздеше с него, но не му беше подчинен.