Робърт Джордан: Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

В лагера имаше над триста души, четвъртина от които непрекъснато стояха на стража — Лан държеше да разполага срещу айилците с толкова будни очи, колкото можеше да осигури — и преди да е обиколил още двеста крачки, му се наложи да събуди още трима, един от които беше заспал прав, без никаква опора. Беше Джайм — с вдигната глава и с отворени очи. Някои войници бяха научили тази хитрина, особено стари войници като Джайм. Лан прекъсна гневните протести на сивобрадия мъж, че не е възможно да е спал прав, със заканата, че ще каже на приятелите му, ако отново го намери заспал.

Джайм зяпна стъписано за миг, после преглътна.

— Няма вече, милорд. Светлината да ми разкъса душицата, ако се случи отново! — Беше искрен до мозъка на костите си. Някои щяха да се уплашат, че приятелите им ще ги спукат от бой, че са ги изложили на опасност, но Джайм като че ли повече се боеше от унижението, че са го хванали.

Лан продължи обиколката си и неволно се засмя. Смееше се рядко, пък и поводът за смях беше глупав, но смехът все пак беше нещо по-добро от това да се тревожи за работи, които не можеше да промени, като това, че мъжете подремват на пост. Все едно да те безпокои смъртта. Което не можеш да промениш, по-добре да го изтърпиш.

Изведнъж той се спря и каза високо:

— Букама, защо ми се спотайваш така? Следиш ме, откакто съм се събудил. — Чу зад гърба си изненадано пръхтене. Букама несъмнено си беше въобразявал, че стъпва безшумно, и наистина, малцина щяха да чуят тихото поскърцване на ботушите му в снега, но все пак трябваше да съобрази, че Лан ще го усети. В края на краищата, той беше един от учителите му, а един от първите му уроци беше възпитаникът му винаги да усеща и съзнава това, което го заобикаля, дори и насън. Труден урок за едно момче, но само мъртъвците можеха да си позволят забвение. Непредпазливият скоро се оказваше мъртъв в Погибелта, отвъд Граничните земи.

— Гърба ти пазя, затуй — изръмжа Букама и ускори крачки да се изравни с него. — Някой от тия айилски мраколюбци с черните була може да се промъкне и да клъцне твоето гърло въпреки цялото ти внимание. Забрави ли всичко, на което съм те учил?

Грубоват и плещест, Букама беше почти колкото него на ръст, доста висок и с малкиерски шлем без полумесец, въпреки че имаше право на него. Грижа му бяха повече задълженията, отколкото правата му, което си беше в реда на нещата, въпреки че на Лан му се щеше да не се отнася към собствените му права с такова пренебрежение.

Когато загина държавата Малкиер, на двадесет мъже бе поверена задачата да отведат на безопасно място инфанта Лан Мандрагоран. Едва петима от тях бяха преживели това пътуване, за да отгледат Лан от бебешката люлка и да го обучат, а Букама беше последният все още жив от тях. Косата му вече беше съвсем посребряла, подрязана до раменете според традицията, ала гърбът му все още беше изправен, ръцете — яки, а сините очи — бистри и зорки. От осанката на Букама лъхаше на традиция. Тънък шнур от сплетени кожени ивици държеше косата му назад, изпънат във вдлъбнатината на челото, която си бе издълбал с годините. Малцина все още носеха хадори. Лан беше от тях. Щеше да умре с него и щеше да легне в земята с него и без нищо друго. Стига да имаше кой да го погребе, когато умре. Озърна се на север, към далечния си дом. Повечето хора щяха да си помислят, че мястото е доста странно, за да се нарече „дом“, ала го беше притегляло непрекъснато, още откакто бе дошъл на юг.

— Запомнил съм, поне колкото да те чуя — отвърна той. Светлината беше твърде оскъдна, за да се види набръчканото лице на Букама, но Лан знаеше, че ще е намръщено. Не помнеше да е виждал друго изражение у своя приятел и учител, дори когато го хвалеше. Букама беше стомана, облечена в плът. Стомана бе волята му, а дълг — душата. — Ти още ли вярваш, че айилците са се врекли на Тъмния?

Старецът направи жеста, опазващ от злото, все едно че Лан бе изрекъл истинското име на Тъмния — Шайтан. И двамата бяха видяли злощастието, последвало изричането на това име на глас, а Букама бе от онези хора, които вярваха, че дори ако си го помислиш, може да привлечеш вниманието на Тъмния. „Тъмния и вси Отстъпници са оковани в Шайол Гул — зареди Лан наум катехизиса, — оковани са там от Създателя в мига на сътворението. Дано ни пази в мир ръката на Създателя под Светлината“. Сам той не вярваше, че чак едното помисляне за това име стига, ала станеше ли въпрос за Сянката — плюй си в пазвата, да се не каеш после.