Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Моарейн си замълча, но Сюан я изгледа, сякаш е дръпнала цяла реч.

— Много студено беше да чакаме, Моарейн — взе да се оправдава тя. — Освен това би трябвало да помниш лекцията на Акаррин отпреди две седмици. „Правилата трябва да ги знаете дословно — цитира тя — и да ги спазвате стриктно, докато не се научите кои правила можете да нарушите и кога“. Което говори изрично, че понякога правилата може да се нарушават.

Акаррин, слабичката Кафява с бързия поглед, с който веднага засичаше коя не следи думите й, изнасяше лекции какво е да бъдеш Айез Седай, а не Посветена, но Моарейн пак си задържа езика зад зъбите. Сюан и без лекции се сещаше за нарушаването на правила. О, тя никога не нарушаваше главните забрани — никога не се опитваше да избяга или да се държи непочтително със Сестра, или нещо подобно, а за кражба изобщо нямаше и да помисли — ала от самото начало много си падаше по лудорийки. Какво пък, Моарейн — също. В края на краищата с повечето Посветени беше така, а от време на време и новачките си го позволяваха. Шегичките бяха средство да се облекчиш от напрежението от непрекъснатото учене и малкото свободни дни. Посветените нямаха други задачи извън това да поддържат себе си и стаите си чисти, освен когато някоя не загазеше сериозно, но от тях се очакваше да залягат много над учението си, по-сериозно, отколкото новачките можеха да си въобразят. Тъй че беше нужно някакво облекчение, иначе просто ще се счупиш като яйце, изтървано върху леда.

Никоя от щуротиите, които двете със Сюан правеха, не беше злонамерена, разбира се. Натъркването на долната риза на някоя омразна Посветена със сърбел не влизаше в сметката. Елайда беше превърнала първата им година като новачки в истинска мизерия, налагаше им стандарти, на които никоя не можеше да отговори, но настояваше точно те двете да го правят. Втората година, откакто си спечели шала, беше най-лошата, докато не напусна Кулата. Повечето им лудории бяха много по-добронамерени, въпреки че и най-невинните можеха да им докарат бързо наказание, особено ако жертвата е някоя Айез Седай. Най-големият им триумф беше напълването на най-големия фонтан в Бялата градина с тлъсти зелени жаби една нощ миналото лято. Най-големият, отчасти заради самата му трудност, а отчасти — защото не можаха да ги разкрият. Вярно, няколко Сестри ги попоглеждаха с подозрение, но за щастие никоя не можа да докаже, че са го направили те. За щастие разпитването дали са го направили не се прилагаше спрямо Посветените. Пъхането на жаби във фонтана можеше и да не доведе до гостуване в кабинета на Наставницата на новачките, но излизането от терена на Кулата без разрешение, за да ги купят — при това през нощта! — със сигурност щеше да им го докара. Моарейн се надяваше, че Сюан не крои някоя нова лудория след този разговор за нарушаването на правила. Самата тя се чувстваше уморена; нямаше начин да не ги хванат.

— Ти ли почваш първа, или аз? — попита тя. Упражнението може би щеше да разсее Сюан достатъчно, за да не мисли за щуротии.

— Ти имаш повече нужда от упражняване. Тази сутрин ще се съсредоточим върху теб. И следобед. И довечера.

Моарейн отвърна с гримаса, но си беше истина. Изпитанието за шала се състоеше в създаването на сто различни сплита, съвършени и в точен ред, докато си под голям стрес. И през цялото време трябваше да изразяваш пълно спокойствие. В какво точно щеше да се изрази стресът те не знаеха, освен че щеше да има опити да ги разсейват и да ги изваждат от равновесие. За упражнение двете си осигуряваха една на друга разсейки, а Сюан много я биваше в това да я разсее и в най-лошия момент да я ядоса. Ядосаш ли се прекалено, изобщо не можеш да задържиш сайдар; дори след шестте години боравене с него преливането изискваше поне грам спокойствие. Виж, самата Сюан рядко биваше неспокойна, а нервите си ги държеше в желязна хватка.

Моарейн прегърна Верния извор и усети как сайдар я изпълни. Не толкова, колкото можеше да задържи, но достатъчно за упражнение. Преливането беше изтощителна работа и колкото повече от Силата прелееш, толкова по-лошо ставаше. Дори това малко количество прониза цялото й естество, изпълни я с радост и с живот, с възбуда. Чудото му беше почти изтезание. Когато за първи път беше прегърнала сайдар, не знаеше да плаче ли, или да се смее. Веднага изпита подтик да привлече още и насила потисна желанието си. Всичките й сетива бяха станали по-ясни, по-остри със Силата у нея. Стори й се, че едва ли не чува туптежа на сърцето на Сюан. Долавяше въздушните течения, галещи лицето и дланите й, а цветовете по ръбовете на роклята на приятелката й станаха по-ярки, бялото на вълнения плат — още по-бяло. Можеше да различи малки пукнатинки по дървената ламперия, които щеше да види само ако си опреше носа до тях, ако я нямаше изцяло облялата я отвътре Сила. Беше възбуждащо. Чувстваше се… по-жива. Част от нея съжаляваше, че не може да държи сайдар във всеки свой миг на будност, ала това беше строго забранено. Това желание можеше да доведе до извличане на все повече и повече, докато най-накрая не извлечеш повече, отколкото можеш да издържиш. А това щеше или да те убие, или да изгори от теб способността да преливаш. Да изгубиш това… блаженство беше по-лошо и от смърт.