Робърт Джордан - Корона от мечове

Изведнъж кълбо от чист пламък, голямо колкото човешка глава, полетя в дъга към фургоните — цвъртеше и съскаше, после друго, трето… десетки. Възелът, стегнал стомаха й, се разхлаби. Други огнени кълба полетяха от запад, от Терава и останалите. От горящите фургони се надигна пушек, отначало на сиви валма, после се удължи на гъсти стълбове. Ропотът сред алгай’д’сисвай прерасна в настървен рев и изведнъж се усети напор напред. Откъм фургоните заотекваха викове на мъже и яростни ревове и болезнени стонове. Преградите, издигнати от Айез Седай, рухваха. Започнало беше и краят можеше да бъде само един. Ранд ал-Тор щеше да бъде неин; щеше да й даде айилците, да завладее всички влажни земи и преди да умре щеше да й даде дъщери и синове, които да предвождат народа на Айил след нея. Можеше дори да изпита удоволствие от това — той всъщност беше доста хубав, силен и млад.

Не очакваше Айез Седай да се предадат лесно и така и стана. Сред копията започнаха да падат огнени кълба, превръщайки облечените в кадин-сор фигури в горящи факли, и мълнии се заизсипваха от ясното небе, подмятайки хора и пръст във въздуха. Мъдрите обаче бързо научаваха това, което виждаха, а може би вече го знаеха, но се бяха колебали досега — повечето от тях бяха преливали толкова рядко, особено пред някой друг освен от кръга на Мъдрите, че никой освен тях самите не знаеше дали една или друга жена го може. Но каквато и да бе причината, скоро след като мълниите западаха сред копията на Шайдо, други удариха към фургоните.

Не всички достигнаха целта си. Топки от огън зашариха из въздуха, някои вече колкото цели коне, сребристи светкавици започнаха да се забиват в земята като копия, сипещи се от небесата, но понякога внезапно се отклоняваха встрани, сякаш улучили невидим щит, или избухваха яростно във въздуха, или просто се стапяха и изчезваха. Рев и трясък изпълниха въздуха и заглушиха виковете и писъците. Севанна с радостен трепет вдигна очи към небето. Беше досущ като представленията на Илюминатори, за които беше чела.

Изведнъж всичко пред очите й блесна и нещо я откъсна от земята. Когато зрението й се върна, се намери просната по очи на десетина крачки от мястото, където беше стояла. Всеки мускул я болеше, тя се мъчеше да си поеме дъх, цялата беше покрита с пръст. Косата й сякаш напираше да се надигне и да се откъсне от нея. Други Мъдри също бяха изпопадали наоколо край изровена в земята, широка един разтег яма. Не всички бяха паднали — битката с огън и мълнии в небето продължаваше, — но повечето лежаха на земята. Трябваше отново да ги хвърли в танца.

Успя да си поеме дъх и се изправи, без да си прави труд да изтупа пръстта по себе си.

— Копия, на щурм! — извика тя. Сграбчи Есталайн за кокалестите рамене, повлече я и я вдигна на крака, после осъзна по втренчените й сини очи, че е мъртва, и я пусна. Вместо нея изправи зашеметената Дорайла, сграбчи копието на падналия наблизо Ходещ по Мълниите и го размаха. — Напред, копия! — Част от Мъдрите, изглежда, я разбраха, защото хукнаха и се вклиниха сред гъстата гмеж на алгай’д’сисвай. Други обаче се хванаха да помогнат на онези, които все още не можеха да се изправят, и бурята от огън и мълнии продължи, и тя закрачи яростно след Мъдрите и закрещя: — Копия, на щурм! Напред, копия!

И я напуши смях. И се разсмя. Цялата бе оцапана с пръст. Грохотът на битката я оглушаваше — но никога в живота си не бе изпитвала такава възбуда. Почти съжали, че не бе избрала да стане Дева на копието. Почти. Но никоя Фар Дарейз Май не можеше да стане вожд на клан, също както никой мъж не можеше да стане Мъдра. Пътят на една Дева към властта минаваше през това да остави копието и да стане Мъдра. Като жена на вожд на клан, тя вече бе държала власт в ръцете си на възраст, в която на една Дева едва се разрешаваше да вземе копие и на една чирачка на Мъдрите да донесе мях с вода. А сега притежаваше всичко — беше и Мъдра, и вожд на клан, макар да й оставаше да свърши още малко неща преди наистина да получи последната титла. Титлите не значеха почти нищо, след като държиш властта, но защо да не притежава и двете?

Внезапен писък я накара да се обърне и тя зяпна при вида на косматия сив вълк, разкъсващ гърлото на Досира. Без да мисли, Севанна заби копието си в хълбока му. Още докато звярът се извръщаше да скърши дръжката, друг, висок до кръста й вълк се хвърли край нея на гърба на един от алгай’д’сисвай, после още един и още, и още завръхлитаха срещу облечените в кадин-сор фигури.