Робърт Джордан - Пътят на кинжала

Ловът с птици беше по идея на Алиандре, но Файле не беше възразила да пояздят през рехавия лес, където снегът покриваше с нагъната пелена всичко и тежеше дебел и бял по голите клони. Зеленото по дърветата, все още съхранили листа й иглички, изглеждате по-рязко на фона на тази белота. Въздухът щипеше бузите й и ухаеше на свежест и чистота.

Баин и Чиад биха настояли да я придружат; но сега бяха приклекнали наблизо, увили главите си с шуфите, и й гледаха недоволно. Сюлин също бе поискала да дойде, с всичките Деви, но при толкова приказки за айилските безчинства, които се носеха навсякъде, гледката дори само на една айилка щеше да е достатъчна, за да накара повечето хора из Амадиция да се разбягат или да посегнат към меча. Трябваше да има някаква истина във всички тези приказки, иначе толкова много хора нямаше как да знаят как изглежда един айилец, въпреки че Светлината само знаеше кои бяха те и откъде бяха дошли. Дори Сюлин беше съгласна, че които и да бяха, се бяха придвижили на изток, може би в Алтара.

Така или иначе, толкова близо до Абила двадесетте войници на Алиандре и още толкова Крилати гвардейци на Майен им осигуряваха достатъчна охрана. Лентичките, вързани на пиките им, червени или зелени, се развяваха високо при всеки порив на вятъра. Единственото, което можеше да я попари, беше присъствието на Берелайн. Въпреки че като я гледаше как зъзне в червената си, подплатена с кожа пелерина, дебела поне колкото две одеяла, направо й ставаше смешно. В Майен не познаваха истинската зима. Това тук беше като през последните дни на есента. В Салдеа в самия разгар на зимата оголена плът щеше да замръзне като дърво. Файле вдиша дълбоко. Едва се сдържа да не се разсмее.

Като по някакво чудо мъжът й, милият на сърцето й Вълчо, беше започнал най-после да се държи както трябва. Вместо да вика на Берелайн или да бяга и да се крие от нея, Перин напоследък търпеше примамките на тази кранта, явно ги търпеше, както би търпял глезотиите на някое хлапе, мотаещо се в краката му. А най-хубавото беше, че вече не й се налагаше да потиска гнева си, когато й се искаше да си го излее. Викнеше ли му, викваше й и той. Тя си даваше сметка, че не е салдеец, но в началото беше толкова трудно да си дава сметка в дълбините на сърцето си, че той я смята за твърде слаба, за да му устои. Преди няколко вечери тя почти му беще изтъкнала, че Берелайн току-виж се изсипала от роклята си, ако се наведе още малко над масата. Е, чак дотам нямаше да се стигне, не и с Берелайн — фръцлата му с фръцла все още си въобразяваше, че може да го спечели. А още на следващата заран той вече командваше, кротко отхвърляйки всяко възражение, като мъж, за когото една жена знае, че трябва да е силна, за да го заслужи, да му е равна. Естествено, трябваше да го ухапе преди това. Да е властен мъжът ти е нещо чудесно, стига да не си въобрази, че той ще командва непрекъснато. Да се смее ли? Ха, че тя беше готова да запее!

— Мейгдин, струва ми се, че в края на краищата ще… — и млъкна, като видя тримата конници, с всичка сила препускащи през снега към тях.

— Зайци поне има достатъчно, милейди — каза Алиандре от високия си бял кон до Лястовица, — но все пак се надявах, че… Кои са тези? — Соколът й помръдна върху дебелата й ръкавица и звънчетата, вързани за краката му, звъннаха. — Приличат ми на някои от вашите хора, милейди.

Файле кимна мрачно. И тя ги беще познала. Парелеан, Арела и Ласайл. Но какво търсеха тук?

Тримата дръпнаха юздите пред нея и от задъханите им коне блъвнаха облаци пара. Парелеан гледаше точно толкова ококорено, колкото и пъстрият му жребец. Ласайл, чието бледо лице беше скрито под дълбоката качулка на наметалото й, преглъщаше тревожно, а тъмното лице на Арела изглеждаше посивяло.

— Милейди — каза припряно Парелеан. — Ужасна вест! Масема се среща със сеанчанците!

— Със сеанчанците? — възкликна Алиандре. — Не е възможно да е повярвал, че точно те ще се преклонят пред лорд Дракона!

— Може да е по-просто — каза Берелайн от гърба на показно красивата си бяла кобилка от другата страна на Алиандре. След като го нямаше Перин, когото да се опитва да впечатли, тъмносинята й рокля за езда беше доста скромна, с деколте почти до брадичката. Все още трепереше от студ. — Масема не обича Айез Седай, а сеанчанците държат жените, можещи да преливат, като пленнички.

Файле цъкна с език в досада. Ужасна вест наистина, стига да беше вярна. И можеше само да се надява, че на Парелеан и останалите им е останало достатъчно ум поне да се престорят, че просто са го чули случайно. Все пак трябваше да се увери, и то бързо. Перин можеше вече да е при Масема.