Робърт Джордан - Пътят на кинжала

Продължи да търси из палата с часове, без да намери никаква следа от Дашива и другите. Коридорчета и по-широки коридори, дори кухните — нямаше жив човек. Нищо не намери и не научи нищо. Не. Осъзна, че е научил нещо. Че доверието е нож, а дръжката му — остра като самото острие.

И после изпита болката.

Стаичката с каменните стени се намираше дълбоко под Слънчевия палат и беше топла, въпреки че нямаше камина, но Мин изпитваше студ. Трите позлатени лампи на масичката хвърляха повече от достатъчно светлина. Ранд беше казал, че би могъл да я измъкне оттам дори някой да се опита да изкорени палата из основи. И никак не се шегуваше.

Сега тя държеше короната на Иллиан в скута си и го гледаше. Гледаше как Ранд гледа Федвин. Дланите й стискаха короната и я отпускаха при всяко боцване на някой от малките мечове, скрити между лавровите листа. Странно, че короната и скиптърът трябваше да оцелеят, след като Драконовият трон се бе превърнал в купчина позлатени трески, заровени под отломките. Голяма кожена торба до стола й, с опрения на нея колан на меча на Ранд и самия меч в ножнипата, съдържаше всичко, което бе успял да измъкне и спаси. Странен подбор в по-голямата си част, според нея.

„Тъпа глупачка — помисли си тя. — Колкото и да не мислиш за това, което е пред очите ти, то няма да изчезне.“

Ранд седеше, кръстосал крака върху голия каменен под, все още покрит с прах и драскотини, с разкъсано палто. Лицето му все едно че беше изсечено от камък. Гледаше Федвин, без да мига. Момъкът също седеше на пода, изпружил крака. Стиснал език между зъбите си, Федвин се беше съсредоточил да строи кула от дървени кубчета, Мин преглътна.

Още помнеше ужаса, когато бе разбрала, че момчето, което уж я „пазеше“ сега има ум колкото на малко дете. Тъгата също й беше останала — Светлина, та той беше само момче! не биваше така! — но въпреки това се надяваше, че Ранд все още го е заслонил. Никак не беше лесно да уговори Федвин да си поиграе с тези дървени кубчета, вместо да дърпа истински камъни от стената с помощта на Силата, за да направи „голяма кула, в която да те опазя“. А после тя бе седнала да пази него, докато Ранд дойде. О, Светлина, искаше й се да заплаче. За Ранд дори повече, отколкото за Федвин.

— В дълбините се криеш значи.

Дълбокият глас от прага още не беше секнал, когато Ранд скочи и застана пред Мазрим Таим. Както обикновено, мъжът с клюнестия нос бе облечен в черно палто със синьо-златните Дракони, виещи се нагоре по ръкавите. За разлика от другите Аша’ман, той нямаше на яката си нито Меч, нито Дракон. Тъмното му лице бе почти толкова безизразно, колкото лицето на Ранд. Втренчен в Таим, Ранд като че ли скърцаше със зъби. Мин скришом отхлаби ножа в ръкава на сетрето си. Около единия се въртяха също толкова образи и аури, колкото и около другия, но не видението я накара изведнъж да застане нащрек. И преди беше виждала мъж, който се мъчи да реши дали да убие друг мъж. Виждаше го и сега.

— Дойде тук хванал сайдин, Таим — промълви много тихо Ранд. Таим разпери ръце и Ранд каза: — Така е по-добре. — Но не се отпусна.

— Просто си помислих, че някой може да ме намушка неволно — каза Таим, — докато си пробивах път през коридорите, пълни с онези айилки. Сториха ми се малко превъзбудени. — Очите му не се отделиха от Ранд, но Мин бе сигурна, че е забелязал как докосва ножа си. — Съвсем разбираемо, естествено — продължи той кротко. — Думи нямам да изразя радостта си, че те намирам жив след онова, което видях горе. Дойдох да ти докладвам имената на дезертьорите. В други случаи нямаше да си направя този труд, но става дума за Гедвин, Рочаид, Торвал и Кисман. Изглежда, че са много недоволни от случилото се в Алтара, но изобщо не допусках, че ще стигнат толкова далече. Не съм виждал никой от мъжете, които оставих с теб. — За миг погледът му пробяга към Федвин. За много кратко. — Имаше ли… други… щети? Този ще го взема с мен, ако искаш.

— Казах им да не ми се мяркат пред очите — отвърна дрезгаво Ранд. — А за Федвин аз ще се погрижа. Федвин Мор, Таим, не е „този“. — Той пристъпи до масичката и вдигна сребърната чаша, поставена между лампите. Мин затаи дъх.

— Премъдрата на моето село можеше да лекува всичко — каза Ранд и приклекна до Федвин. Успя някак да се усмихне на момчето, без да сваля поглед от Таим. В отговор Федвин му се усмихна щастлива и понечи да вземе чашата, но Ранд му я протегна да отпие. — Тя разбира от билки повече от всички, които съм познавал. Понаучих малко от нея — кои са безопасни, кои — не. — Федвин въздъхна, а Ранд отдръпна чашата и задържа момчето до гърдите си. — Спи, Федвин — промълви той.