Робърт Джордан - Пътят на кинжала

Простата нужда от действие. Това ли всъщност я бе довело тук? Какво пък, щом Бялата кула не щеше или не можеше да направи това, което трябваше да се направи, то все някой трябваше да го свърши. Каква полза да стои на стража пред Погибелта, щом светът наистина се сриваше?

Етениел извърна очи към стройния мъж, яздещ от другата й страна, с белите косъмчета по слепоочията, придаващи му високомерна осанка, с пищно украсената ножница на „Меча на Кирукан“, полегнала в свивката на едната му ръка. Във всеки случай, така поне го наричаха, Меча на Кирукан, и бе напълно възможно да го е носила някога приказната жена-воин, кралицата на Арамел. Мечът беше древен, според някои — изкован със Силата. Двойната ръкохватка на дръжката лежеше насочена към нея, както го налагаше традицията, въпреки че тя лично не се канеше да използва меч като някой пламенен салдеец. От една кралица се очакваше да мисли, да предвожда и да командва, в което никой не би могъл да успее, докато се опитва да прави нещо, което всеки прост войник от армията й би направил много по-добре.

— А ти, Мечоносецо? — каза тя. — Ти имаш ли някакви опасения в този късен час?

Лорд Балдер се изви на позлатеното си седло да хвърли поглед назад към пряпорците, понесени от конниците зад тях — всички бяха прибрани в калъфи от кожа и везано кадифе.

— Не обичам да крия кой съм, Ваше величество — отвърна той и сви устни. — Светът твърде скоро ще научи за нас и какво сме направили. Или какво сме се опитали да направим. Или ще загинем, или ще влезем в историята, или и двете, тъй че по-добре ще е да знаят чии имена да запишат. — Балдер имаше хаплив език и на пръв поглед сякаш го интересуваше повече музиката и облеклото, отколкото всичко друго — това добре скроено синьо палто беше третото, което бе подменил само за този ден — но както и при Серайла, външностите мамеха. Мечоносецът на Трона на ветровете бе обременен от отговорности, далеч по-тежки от меча в отрупаната със скъпоценности ножница. След смъртта на съпруга й преди почти двадесет години, Балдер бе предвождал армиите на Кандор на бойното поле от нейно име и повечето й войници бяха готови да го последват дори до самия Шайол Гул. Не влизаше в числото на великите пълководци, но знаеше кога да влезе в бой и кога не, а също и как да печели битките.

— Мястото на срещата трябва да е точно пред нас — каза изведнъж Серайла, тъкмо когато Етениел видя съгледвача, изпратен напред от Балдер — потаен мъж на име Ломас, носещ гребен с лисича глава на шлема си — да дръпва юзди на превала на тесния проход. С наклонена пика, той подаде с ръка сигнала, означаващ: „Пред нас е мястото за среща.“

Балдер се обърна и изрева команда на ескорта да спре — решеше ли, че трябва, знаеше как да изреве — а после пришпори дорестия си кон, за да настигне нея и Серайла. Щеше да е среща между стари съюзници, но докато преминаваха покрай Ломас, Балдер му даде с ръка рязка команда: „Бди“; случеше ли се нещо непредвидено, Ломас щеше да подаде сигнал на ескорта да се втурне напред и да измъкне кралицата си.

Етениел леко въздъхна, когато Серайла кимна одобрително на командата му. Стародавни съюзници, но времената подхранваха подозрения като мухи на торище. Това, с което се бяха заловили, само разбъркваше купчината тор и караше мухите да забръмчат. Твърде много владетели на юг бяха загинали или изчезнали безследно, за да може тя да изпитва удобство от това, че носи корона. Твърде много земи бяха подложени на разгром с усърдие, неотстъпващо на усърдието на безчетна орда тролоци. Който и да беше, този ал-Тор имаше да отговаря за твърде много неща. Твърде много.

След превала, където остана Ломас, проходът се разтвори към плитка долчинка, твърде малка, за да се нарече долина, покрита с твърде нарядко израснали дървета, за да се нарекат горичка. Кожолистът и синкавата ела, и пиниите с тройни иглички се задържаха все още свежи, наред с няколкото дъба, но всичко друго бе покрито с жълто-кафяв листак или съвсем оголено. Южно обаче се намираше онова, което бе направило от това място подходящ избор за срещата. Тънък като колона от сияеща златиста дантела шпил лежеше леко наклонен на една страна, отчасти заровен в голия скат на хълма, и стърчеше на цели седемдесет крачки над върховете на дърветата. Всяко дете в Черни хълмове, достатъчно голямо да се отскубне от престилката на майка си, знаеше това място, но на четири дни път наоколо нямаше и едно селце, нито пък някой щеше да се приближи и на десет мили дотук по своя воля. Историите за това място разказваха за безумни видения, за оживели мъртъвци и за самата смърт, ако докоснеш шпила.