Робърт Джордан - Пътят на кинжала

— Водата е достатъчно, за да си умиеш лицето и ръцете поне — каза тя кротко на Белдеин. — И ако желаеш, ще те Изцеря. — Всяка Сестра, която бе разпитала, имаше поне по няколко отока по тялото. Айилките не биеха пленничките, освен когато не разсипеха вода или не се мотаеха с работата си — и най-високомерният израз на непокорство се посрещаше с презрителен смях, — но подкарваха жените в черните роби като животни, с удар с пръчка, за да тръгнат или спрат, и още по-силен удар, ако не се подчиняват достатъчно бързо. А Церенето правеше и другите неща по-лесни.

Оцапана, запотена и трепереща като тръстика на вятър, Белдеин сви устни.

— По-скоро бих приела да кървя до смърт, отколкото Церене от тебе! — сопна се тя. — Може би трябваше да очаквам, че ще пълзиш в краката на тези дивачки, но никога не съм допускала, че ще се унизиш да разкриваш тайни на Кулата! Това е равносилно на измяна, Верин! На бунт! — Тя изсумтя презрително. — Предполагам, че щом и това не те разколебава, не би могла да се спреш пред нищо! На какво още си ги научила с останалите освен на свързването?

Верин цъкна раздразнено с език и не си направи труда да срещне погледа й. Вратът вече я болеше от вдигане на глава към айилките — впрочем дори Белдеин стърчеше доста по-високо от нея, — коленете й се бяха схванали от реверанси и приклякания и твърде много жени, които трябваше да проявят повечко благоразумие, й бяха хвърляли днес в лицето сляпо презрение и глупава гордост. А кой по-добре от една Айез Седай трябваше да знае, че една Сестра трябва да носи много маски на лицето си пред света? Не можеш непрекъснато да сплашваш хората, нито да ги налагаш непрекъснато със сопата. Освен това е много по-добре да се държиш като новачка, вместо да те накажат като такава, особено ако това ти носи само болка и унижение. Дори Кируна трябваше все някой ден да го разбере.

— Седни, преди да си паднала — отвърна й тя. — Позволи ми да отгатна с какво си се занимавала днес. Ако се съди по тази прах по теб, бих предположила че си копала яма. С голи ръце, или са ти дали да използваш лъжичка? Нали знаеш, когато решат, че си приключила, ще те накарат да я зариеш отново. Я чакай да видя. Всичко, което виждам по теб, е оцапано, но тази роба ми се струва чиста, значи вероятно са те карали да копаеш гола-голеничка. Сигурна ли си все пак, че не искаш Церене? Слънчевото изгаряне може да боли много. — Тя наля една чаша вода и я тласна напред през шатрата на поток от Въздух, за да увисне пред Белдеин. — Гърлото ти сигурно е пресъхнало.

Младата Зелена зяпна за миг колебливо чашата; после краката й изведнъж поддадоха и тя се срина на една от възглавничките с горчив смях.

— Те ме… оводняват често. — Изсмя се отново, въпреки че Верин не можа да схване шегата. — Дават ми колкото искам вода, стига да я изгълтам до капка. — Тя изгледа Верин сърдито, замълча, след което продължи стегнато: — Тази рокля ти стои много добре. Моята я изгориха; сама го видях. Отмъкнаха ми всичко с изключение на това. — Тя докосна златния пръстен с Великата змия на левия си безимен пръст, ярко златисто сияние на окаляната длан, — Май не им достигна достатъчно кураж. Знам какво се опитват да постигнат, Верин, но няма да стане. Не и с мен, не и с никоя от нас!

Все още беше нащрек. Верин свали чашката върху пъстрия килим до Белдеин, след което вдигна своята и отпи, преди да заговори.

— О? И какво се опитват да постигнат?

Този път смехът на Белдеин беше не само горчив, но и хриплив.

— Да ни прекършат, и ти го знаеш! Да ни принудят да изречем клетвите пред ал-Тор, както сте направили вие. О, Верин, как сте могли? Да му се закълнете във вярност! И още по-лошо — на един мъж, и то точно на него! Дори да сте се осмелили да въстанете срещу Амирлинския трон, срещу Бялата кула… — двете имена прозвучаха на езика й, сякаш бяха едно и също — …как можахте да направите това!

За миг Верин се зачуди дали нещата нямаше да тръгнат по-добре, ако жените, държани сега в айилския стан, не бяха просто привлечени, също като нея, като суха клонка във въртопа на Ранд ал-Торовия тавирен, когато думите се бяха заизливали от устата й, без да остане време дори да се оформят в ума й. Не че бяха думи, които никога нямаше да изрече по своя воля — тавирен не въздействаше така, — но думи, които вероятно щеше да изрече веднъж на хиляда случаи при онези обстоятелства, веднъж на десет хиляди. Не, споровете за това доколко следва да се спазват клетви, дадени при такива обстоятелства, бяха дълги и разгорещени, а споровете за това как точно да се спазват все още продължаваха. Пръстите й опипаха разсеяно твърдия предмет в кесията на колана й — малка брошка с прозрачен камък, оформена в подобие на лилия с много венчелистчета. Никога не си я слагаше, но винаги я носеше със себе си — вече от почти петдесет години.