Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Ранд се извърна толкова рязко, че тя отстъпи и дори Добрайн се отдръпна с ловкостта на мечоносец. Не, изобщо не бяха сигурни за него.

— Мълнии ли хваща? — попита тихо той.

На изопнатото й лице бавно се изписа разбиране и тя замаха с ръце.

— Не, не! Не като… инак! — „Не като вас“, щеше да каже малко. — Едно нещо с жици, с колелета, големи глинени делви и Светлината знае само какво още. Вика им „мълнии“, а веднъж видях как един плъх налетя на една от делвите, на металните пръчки, дето стърчат отгоре. Изгори го досущ като мълния. — В гласа й се прокрадна плаха надежда. — Ще му кажа да спре, ако пожелаете.

Опита се да си представи човек, който се вози на хвърчило, но представата му се стори смешна. А хващането на мълнии в делви надвишаваше въображението му. Все пак…

— Оставете ги да продължават, госпожо. Кой знае? Възможно е някое от тези изобретения да се окаже важно. Ако нещо проработи така, както се е очаквало, наградете онзи, който го е измислил.

На коравото, потъмняло от слънцето лице на Добрайн се изписа съмнение, колкото и да се мъчеше да го прикрие. Идриен кимна в мълчаливо покорство. Дори приклекна в лек реверанс, макар да й личеше много добре какво мисли за него: че я моли да остави свинете да летят, ако могат.

Ранд не беше убеден, че може да й възрази. Макар че, от друга страна, на някоя от „свинете“ наистина можеше да й пораснат криле. Все пак фургонът наистина се беше задвижил. Колко отчаяно му се искаше да остави нещо след себе си. Нещо, което да помогне на света да оцелее след Разрушението, което според Пророчествата той щеше да донесе. Цялата беда бе в това, че сам не знаеше какво ще е то, освен самите школи. Знаеше ли някой какво може да върши едно чудо? Светлина, толкова му се искаше да построи нещо, което да се опази за векове.

„Въобразявах си, че мога да строя — промърмори в главата му Луз Терин. — Но се заблуждавах. Ние не сме строители. Нито ти, нито аз, нито другият. Разрушители сме ние. Разрушители.“

Ранд потръпна и оправи косата си с ръка. Другият? Понякога гласът звучеше най-разумно в най-крайната степен на лудостта си. Следяха го. Добрайн едва успяваше да прикрие безпокойството си, Идриен не се и опитваше. Ранд изправи рамене, все едно че не беше станало нищо особено, и извади от палтото си два тънки пакета. На восъка от външната им страна личеше знакът на Дракона. Токата на колана, която сега не носеше, служеше понякога за впечатляващ печат.

— С горното те назначавам за свой пълномощник в Кайриен. — Връчи пакетите на Добрайн. Третият остана под палтото до гърдите му, за Грегорин ден Лушенос, когото назначаваше за пълномощник в Иллиан. — За да не смее никой да ти оспорва властта, докато ме няма. — Добрайн щеше да се справи достатъчно добре с такава неприятност с помощта на ратниците си, но по-добре бе тя да се предотврати. Сигурно щеше да му я спести, ако всички знаят, че Преродения Дракон ще накаже нарушителите. — Има и заповеди за неща, които искам да се свършат, но за всичко останало ще решаваш сам. Когато лейди Елейн изяви официално претенцията си за трона, осигури й пълната си подкрепа. — Елейн. О, Светлина небесна! Елейн и Авиенда. Те поне бяха в безопасност. Гласът на Мин сега прозвуча по-радостно. Сигурно най-сетне беше намерила книгите на майстор Фел. Щеше да я остави да го следва до смъртта си, защото не беше достатъчно силен да я спре. „Илиена — простена Луз Терин. — Прости ми, Илиена!“ Гласът на Ранд излезе от устата му студен като сърцето на зимата. — Сам ще разбереш кога да доставиш втория пакет. И дали ще го доставиш. Отвори го, ако потрябва, и сам реши според това, което съдържа. Ако решиш да не го правиш, или ако той откаже, ще избера някой друг. Не теб.

Сигурно прозвуча грубо, но физиономията на Добрайн си остана невъзмутима. Само леко повдигна вежди, като прочете името на втория пакет. Нищо повече. И се поклони изрядно. Изрядни хора бяха кайриенците.

— Ще направя, каквото казвате. Простете, но ми прозвуча сякаш се каните да отсъствате дълго.

Ранд сви рамене. Вярваше на Върховния лорд толкова, колкото на всеки друг. Почти.

— Знае ли човек? Времената са несигурни. Погрижи се Главната надзорница Тарсин да получи необходимите й средства и да се открие школата в Кемлин. В Тийр също, стига нещата да не се променят.

— Ваша воля — повтори Добрайн и напъха пакетите под палтото си. И отново лицето му не изрази никакво чувство. Опитен играч в Играта на Домове беше този Добрайн.

Главната надзорница, от своя страна, интересно как успя да си придаде едновременно доволен и разочарован вид, и се зае съвсем ненужно да приглажда диплите на роклята си, какъвто навик имат жените, когато много се стараят да не кажат на глас онова, което им се върти в ума. Колкото и да се оплакваше от чудаци и философи, ревнива си беше за благополучието на своята Академия. Една сълза нямаше да пророни, ако другите школи изчезнеха и учените им трябваше да дойдат в Академията. Заедно с философите. Какво ли щеше да помисли за една определена заповед в пакета на Добрайн?