Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Могедиен не беше сигурна какво я задържа толкова дълго. Едва ли до здрач оставаха повече от два часа и гората беше притихнала. Освен ключа не усещаше някъде другаде да прелива сайдар. Това все още не означаваше, че някой не използва нищожни количества тук-там, но нямаше нищо общо с доскорошната яростна стихия. Битката беше свършила, другите Избрани или бяха мъртви, или бягаха победени. Явно победени, след като ключът все така блестеше в главата й. Удивително как Чедан Кал бе понесъл толкова продължителна употреба на това равнище.

Легнала по корем на високата си позиция за наблюдение и подпряла брадичка на дланите си, Могедиен се взираше към огромния купол. „Черно“ вече не стигаше да го определи. Вече не съществуваше дума за него, но черното бе твърде светъл цвят, с който да се сравни. Беше станал вече полукълбо, издигаше се вече като планина, на две или повече мили в небето. Около него бе надвиснал дебел сенчест слой, сякаш куполът изсмукваше от въздуха последните остатъци дневна светлина. Не можеше да проумее защо не се страхува. Това нещо можеше да си расте така, докато обгърне целия свят или навярно да разтроши целия свят, както й каза Аран’гар, че би могло. Но ако станеше това, нямаше да съществува безопасно място, нямаше да има сенки, в които Паяка да се крие.

Изведнъж нещо се загърчи и пробяга нагоре от гладката повърхност, като пламък, доколкото можеше да има пламъци почерни от черното, след това — друг, и трети, докато целият купол не лумна в адски пожар. Ревът от десет хиляди небесни гръма я принуди да запуши ушите си и да запищи, безшумно сред този грохот, и куполът се срина навътре в себе си за по-малко от един удар на сърцето, превърна се в точица, в нищо. И тогава вятърът зави, устреми се от всички посоки към изчезналия купол, и я повлече по каменливата земя, колкото и отчаяно да дращеше с нокти, заблъска я в дърветата и я вдигна във въздуха. Странно, но тя не изпита страх. Само помисли, че ако преживее и това, никога повече няма да изпита страх.

Кацуан пусна на земята това, което доскоро беше било тер-ангреал. Повече не можеше да се нарече и статуя на жена. Лицето си беше все така мъдро и строго, но фигурата бе скършена на две, буцеста като кипнал на мехури восък от едната страна, където се беше разтопила, а ръката, която бе държала кристалната топка, сега се търкаляше строшена на късчета около съсипаната статуетка. Мъжката фигура си беше цяла и вече бе прибрана в дисагите й. Каландор също беше прибран, здрав и непокътнат. Не биваше да оставя изкушения на открития връх на хълма. На мястото на доскорошния Шадар Логот в гората се виждаше огромно открито пространство, съвършено кръгло и толкова широко, че дори при ниско смъкналото се на хоризонта слънце се виждаше как далечната му страна леко се спуска надолу в земята.

Лан, повел накуцващия си боен кон нагоре по склона, пусна юздите, щом видя Нинив, просната на земята и покрита до брадичката с наметалото си. Младият ал-Тор лежеше до нея също завит и до него се беше сгушила Мин, положила глава на гърдите му. Очите й бяха затворени, но ако се съдеше по усмивката й — не спеше. Лан ги погледна съвсем бегло, пробяга останалото разстояние, падна на колене и нежно повдигна главата на Нинив.

— Само са в несвяст — каза му Кацуан. — Според Кореле е по-добре да ги оставим сами да се възстановят. — А колко време щеше да изисква това, Кореле не бе готова да каже. Нито Деймир. Раните на хълбока на момчето си бяха останали непроменени, макар Деймир да беше очаквал, че промяна ще има. Всичко това беше доста обезпокоително.

Малко по-далече по хълма плешивият Аша’ман се бе навел над стенещата Белдеин, пръстите му шареха едва доловимо във въздуха малко над главата й, докато запридаше своя странен Цяр. Доста натоварен бе през последния час. Аливия не спираше да гледа изумено и да сгъва ръката си, която преди малко не само че беше счупена, но и цялата разкъсана до костта. Сарийн пристъпваше колебливо, но това бе само от умората. Тя едва не бе умряла там, в гората, и очите й все още бяха ококорени след преживяното.

Не всички бяха извадили толкова късмет. Верин и жената на Морския народ седяха до покритото с наметало тяло на Кумира и устните им тихо се движеха в безмълвна молитва за душата й, а Несуне се опитваше несръчно да утеши хлипащата Дайгиан, която бе прегърнала тялото на младия Ибин и го люлееше като бебе. Зелените имаха такива навици, но на Кацуан никак не й харесваше, че е загубила двама от хората си срещу някакви си там Отстъпници и един мъртъв ренегат.