Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Аланна лежеше на леглото със затворени очи, а Стражникът й Ивон бе коленичил до леглото и разтриваше китката й.

— Сякаш се бои да се събуди — промълви високият слаб мъж. — Доколкото разбирам, нищо лошо не й се е случило, просто се бои.

Корел го избута настрани, за да може да обхване с длани лицето на Аланна. Сиянието на сайдар обкръжи Жълтата и тъканта на Цяра се слегна над Аланна, но дребничката Зелена дори не трепна. Корел се отдръпна и поклати глава.

— Дарбата ми в Церенето може и да е несравнима с твоята, Корел — каза сухо Мерайз, — но всичко опитах. — След толкова години тарабонският акцент все още силно се усещаше в говора й. Кацуан разчиташе на нея може би повече, отколкото на всяка друга. — Сега какво ще правим, Кацуан?

Сорилея се взря в проснатата на леглото жена безизразно, само устните й се бяха стегнали на тънка резка, и Кацуан се зачуди дали не премисля съюза им. Верин също се взираше в Аланна и изглеждаше ужасена. Кацуан не бе допускала, че нещо на света би могло толкова да я изплаши. Но и самата тя изпита тръпка на ужас. Ако точно сега изгубеше връзката с момчето…

— Седим и чакаме да се събуди — отвърна спокойно Кацуан. Нищо друго не можеше да се направи. Нищичко.

— Къде е тя? — изръмжа Демандред, стиснал юмруци зад гърба си. Стоеше полуразкрачен и съзнаваше, че с осанката си господства над останалите. Както винаги. Все пак съжаляваше, че ги няма Семирага и Месаана. Съюзът им беше доста крехък — само едно простичко взаимно съгласие, че няма да въстават един срещу друг преди да отстранят останалите — но от толкова време се беше съхранил. С единните си действия бяха изкарали от равновесие противник след противник, мнозина смачкаха до смърт, че и оттатък. Но за Семирага беше трудно да присъства на тези срещи, а Месаана напоследък проявяваше боязън ли, що ли. Ако бе решила да сложи край на съюза… — Ал-Тор е забелязан в пет града, включително и в онова прокълнато място сред Пустошта, и в още дузина малки градчета и села, откакто онези слепи глупци… онези идиоти!… се провалиха в Кайриен. И това — само според донесенията, които получихме! Само Великия властелин сигурно знае какви вести още се тътрят към нас къде на кон, къде на овца или каквото още там намерят тези диваци, за да пратят съобщение.

Този път Грендал бе избрала подредбата, защото бе пристигнала първа, и това го дразнеше. Видеостените създаваха впечатлението, че подът е обкръжен от гора, яркоцветни диви лозници и пърхащи из листите още по-цветни птиченца. Въздухът бе изпълнен със сладки ухания и птичи трели. Само сводът на Портала разваляше илюзията. Защо трябваше да им напомня за онова, което бе изгубено? Все едно да си направят мълниекопия или шо-крили с видеостените извън това място, така близо до Шайол Гул. Във всеки случай, доколкото помнеше, тя винаги беше изпитвала неприязън към всичко, свързано с природата.

Осан’гар се навъси на „идиоти“ и „слепи глупци“, както можеше и да се очаква, но побърза да оглади простоватото сбръчкано лице, толкова различно от рожденото му. Под каквото име и да се наричаше във всяко свое прераждане, винаги знаеше на кого може да се опълчи и на кого — не.

— Въпрос на шанс — каза той кротко, макар че разтърка нервно длани. Стар навик. Беше облечен в одежди на владетел от този Век, в палто толкова натежало от златно везмо, че под него едва прозираше червеният плат, и обут в ботуши със златни ширити. А по шията и по китките му имаше толкова дантела, че бебе можеше да се повие с нея. Понятието „излишък“ за него беше непознато. Ако не бяха особените му дарби, никога нямаше да стане един от Избраните. Усетил какви ги вършат ръцете му, Осан’гар сграбчи високия бокал от куендияр от кръглата маса и вдиша дълбоко от аромата на тъмночервеното вино. — Въпрос на най-обикновени вероятности — промърмори той, стараейки се гласът му да прозвучи безгрижно. — Следващия път или ще бъде убит, или пленен. Шансът не може да го закриля вечно.

— На голия шанс ли смяташ да разчиташ? — Аран’гар се беше изтегнала в едно дълго кресло като в ложе. Отправи смътна усмивка към Осан’гар и единият й бос крак се изви в изящна дъга, така че цепката на яркочервените й поли оголи бедрото. Всяко нейно дихание заплашваше да я изсипе от червения сатен, едва удържащ пълните й гърди. Поведението й съвсем се бе променило, откакто стана жена, но не и сърцевината на онова, което беше вложено в това женско тяло. Демандред ни най-малко не осъждаше плътските наслади, но някой ден неудържимата й страст щеше да я погуби. Което вече я сполетя веднъж. Не че щеше да я оплаква, разбира се, ако следващият път се окажеше последен. — Ти отговаряше да бъде държан под око, Осан’гар — продължи тя сластно, галейки с език всяка сричка. — Ти и Демандред. — Осан’гар трепна и езикът му пробяга по пресъхналите устни, а тя се изсмя гърлено. — Моята грижа е да… — Тя натисна с палец в облегалката на креслото все едно, че смачква буболечка, и отново се изсмя.