Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Ако онази каруца я караше мъж — каза Ярдем. — Или по-възрастна жена. Някоя, която не прилича толкова на Алис или не е на възрастта, на която щеше да е Мериам сега, щеше да сключиш договор за охрана.

Маркъс се изсмя хрипливо. Певецът си пое дъх, готов да подхване следващия куплет. Маркъс се изправи.

— Ей, ти! Стига толкова. Тук има пораснали мъже, които се опитват да чуят мислите си.

Морякът се намръщи.

— Кой си ти бе?

— Онзи, дето ти казва да млъкнеш — осведоми го Маркъс.

Морякът изсумтя презрително, после примигна, видял нещо в изражението на Маркъс, изчерви се и седна на мястото си с гръб към тях. Маркъс се обърна към заместника си.

— Тази каруца е като магнит за неприятности и ти го знаеш не по-зле от мен — каза тихо. — Толкова много пари на едно място си плачат някой да умре. И въпреки това ми казваш, че трябва да застанем на пътя на бедата?

— Не, сър. Би било адски глупаво, сър — каза Ярдем. — Само дето бихте го направили, при други обстоятелства.

Маркъс поклати глава. В спомените му Мериам протягаше ръце от пламъците. Спомни си как поема умиращото й телце в ръцете си. Спомни си миризмата на опърлена коса, на обгоряла кожа. Усети я как се отпуска на гърдите му, спомни си облекчението при мисълта, че я е спасил, че вече няма нищо страшно, преди да осъзнае какво означава вялата мекота в ръцете му. Вече не знаеше дали това е истински спомен, или нещо сънувано.

Ситрин бел Саркор. Представи си каруцата й. Сложи на капрата застаряващия първокръвен колар, който караше чугунените блокчета. Или водача на кервана и неговата съпруга. Или майстор Кит и Опал. Всеки друг освен момичето.

Разтърка силно очи, докато пред погледа му не разцъфнаха фалшиви цветове. Морето шушнеше приспивно. Острата ябълкова миризма на сайдера се разнасяше в студения въздух. Гневът в гърдите му се срина, крехък, очевидно, като хартиена броня, и той изпсува на глас.

— Да ида ли да я потърся, сър?

— Да, по-добре да я потърсим — каза Маркъс и отброи няколко монети на масата. — Преди да е направила нещо опасно.

Сигурно щеше да му е по-трудно да скрие деянието си, ако всички не смятаха провала му за предизвестен. А сега просто се прибра в града с войниците от отряда си, докладва малкото, което имаше за докладване, и толкоз. След това се върна към обичайните си задължения — принудително събиране на данъци, задържане на лоялисти и други видове тормоз над ванайци от името на Алан Клин.

— Не мога да платя толкова — каза старият тимзин и вдигна поглед от данъчното съобщение. — Принцът накара всички ни да платим двойно преди войната, а сега вие искате още толкова.

— Аз нищо не искам — каза Гедер.

— Не виждам друг тука.

Ателието беше сбутано в една тъмна улица. Навсякъде се валяха парчета обработена кожа. На пиринчен шивашки манекен близо до витрината висеше черен кожен плащ, от който още се излъчваше смътна миризма на щавачница. Толкова тънка кожа, мека и фина като тъкан плат, би била безполезна за доспехи. Като материал за дворцов костюм обаче би изглеждала доста впечатляващо.

— Искаш ли го? — попита тимзинът.

— Кое?

— Наметалото. Поръча ми го каналмайсторът, а после изчезна яко дим в нощта преди… — тимзинът размаха данъчното уведомление, което стискаше в покритата си с черни люспи ръка, — преди благородната империя да ни освободи . Така и не го довърших, а имам достатъчно материал, за да го прекроя по твой размер.

Гедер облиза устни. Не би могъл да го направи. Все щеше да се намери някой любопитко, който да го попита откъде се е сдобил с такова хубаво наметало, и щеше да трябва да обяснява. Или да излъже. Ако кажеше, че го е купил изгодно, да речем от някое градче по южните пътища или от малките кервани, които бяха претърсвали…

— Наистина ли можеш да го прекроиш?

Усмивката на тимзина беше чудо на цинизма.

— А ти можеш ли да забуташ това? — попита на свой ред и кимна към уведомлението.

За миг Гедер почувства ехо от насладата, която беше изпитал, докато пришпорваше коня си след срещата с контрабандистите, а в пазвата му подрънкваха скъпоценни камъни. Едно изгубено данъчно уведомление. В най-лошия случай хазната на Клин щеше да олекне малко, а финансовите му доклади до Камнипол да звучат една идея по-зле. А собственикът на ателието щеше да изкара и този сезон. Ако мъжът го беше помолил, Гедер сигурно би се съгласил да „забута“ уведомлението дори без обещанието за хубаво наметало.