Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

А и в сравнение със стореното преди двайсетте сребърни монети от дължимия данък на шивача щяха да са като дъждовна капка в океана.

— Никой не печели, когато един честен човек е принуден да пусне кепенците — каза Гедер. — Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Качи се на онова столче тогава — каза тимзинът. — Няма да повярваш какво хубаво наметало ще ти спретна.

Във Ванаи зимата беше сух сезон. Следите от високите летни води по коритата на каналите бяха на метри над тънкия лед и бавното тъмно течение отдолу. Вятърът гонеше опадали листа край основите на сградите, дърветата стърчаха голи и мъртви в паркове и дворове. Ледените висулки по дървените стрехи на къщите ставаха все по-тънки, а нищо не вещаеше падането на нов сняг. Нощите бяха мразовити, дните — студени. Градът чакаше топенето, притока на свежа вода и живот, които щяха да дойдат с пролетта след няколко месеца. Истинско мъртвило. Гедер вървеше по улиците с отскоклива походка, въоръженият му ескорт го следваше на крачка разстояние.

Когато се върна в града след странстванията си по южните пътища, Гедер заключи вратите, извади платнената кесия, която си беше купил от Жилеа, и изсипа съдържанието й на леглото си. Скъпоценните камъни бяха красиви на слабата светлина, ала представляваха проблем. Вече имаше достатъчно богатство в тяхно лице, за да направи живота си във Ванаи далеч по-приятен, ала не и в този им вид. Би могъл да ги продаде, разбира се, ала имаше риск — обърнеше ли се към някой от местните бижутери, човекът можеше да познае камъните или металния им обков. А ако Клин или приближените му забележеха, че Гедер изведнъж разполага с повече пари от обичайното, това щеше да го вкара в големи неприятности.

Разреши проблема, като изпрати оръженосеца си да продаде няколко по-обикновени камъка — три кръгли граната и един малък диамант в невзрачен сребърен обков. В замяна получи сребърни, бронзови и медни монети, плюс две златни, ала толкова тънки, че можеше да ги огъне с пръсти. За човек с неговия начин на живот това беше цяло състояние и сега Гедер носеше част от новопридобитото си богатство в кожената си чанта, заедно с една книга. Оставаше му да свърши още едно нещо преди края на деня.

Школата се намираше на малко площадче. В дните на разцвета си била образователен и академичен център, където семействата от нисшата аристокрация и висшата търговска класа да наемат частни учители за децата си или да поръчват написването на речи. Резбованата дъбова арка на входа носеше имената на учени и свещеници, чели лекции тук през сто и петдесетте години от основаването на школата. Въздухът в просторното фоайе миришеше на восък и сандалово дърво, слънчевата светлина се процеждаше през хоризонтални прозорци високо в стените и улавяше танца на прашинките. Някъде наблизо мъж рецитираше поезия с дълбок звучен глас. Гедер вдиша жадно атмосферата.

Чу тихи стъпки зад себе си. Служителят беше тънък южняр с огромни тъмни очи върху слабо лице. От стойката му се излъчваха страх и почтителност.

— Мога ли да ви помогна, милорд? Проблем ли има?

— Търся някой учен — обясни Гедер. — Оръженосецът ми чул, че при вас има такива.

Огромните черни очи на южняря примигнаха невярващо.

— Аз… такова… — запелтечи служителят, после се овладя. — Наистина?

— Да — отвърна Гедер.

— И не сте тук да арестувате някого? Или да наложите глоба?

— Не.

— Ами. Само минутка, милорд — каза южнярят. — Ще ви намеря някой, който да ви помогне. Бихте ли дошли с мен?

Заведе го в малка учебна стая и го остави да седи на дървена скамейка, огладена като коприна от десетилетия употреба. Рецитацията на стихотворения продължаваше, но тук гласът се чуваше по-слабо и думите бяха неразличими. Гедер охлаби колана си и се размърда на скамейката. Споменът как чака собствените си преподаватели беше толкова жив, че се ядоса и побърза да прогони нелепото притеснение дали ще се представи добре на изпита. Вратата се отвори и в стаята влезе първокръвен мъж. Гедер бързо се изправи.

— Добър ден. Здравейте. Аз съм Гедер Палиако.

— Името ви е познато в града, лорд Палиако — каза мъжът. — Тамаск спомена, че ви трябвал учен?

— Да — каза Гедер, бръкна в провесената през рамото му чанта и извади книгата. — От известно време се мъча с превода на тази книга, но текстът не ми допада особено. Като стил. Ще ми се някой да ми намери и други книги на същата тема, но написани различно.

Ученият взе книгата предпазливо, сякаш тя бе красиво, но непознато на науката насекомо, и я разтвори. Гедер се размърда притеснено.