Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Тук тълпата беше още по-гъста. Огромен мраморен храм се издигаше в източния край на площада, а губернаторският дворец — от червени тухли и рисувано стъкло — заемаше западния край. Божият глас и ръката на закона, двете маши на властта. А помежду им, пръснати из целия площад, се издигаха дървени подиуми, където затворници понасяха наказанието си. Картадам със сополив нос и отрязани в китките ръце държеше между чуканчетата си табела, на която пишеше, че е крадец. Първокръвна жена, цялата омазана с изпражнения и животински карантии, седеше под дървена табела със знака на сводниците. Трима синаи висяха на бесилка, меката плът под очите им почерняла от мухи — убиец, изнасилвач и педофил. Взети заедно, платформите бяха красноречиво въведение към местните закони.

Водачът на кервана отиде в губернаторския дворец и ги остави да висят на площада близо час. Върна се с малки каменни фигурки на кожени каишки, които да закачи на фургоните, в знак че пътните такси са платени. Развика се и ги поведе по една странична улица, настлана с твърди светли тухли.

Краят на пътуването. Маркъс се отправи към челния фургон. Водачът на кервана му беше приготвил платнена торба. Когато му я подаде, съдържанието й издрънча.

— Можеш да ги преброиш — каза тимзинът.

— Няма проблем — отвърна Маркъс.

Керванджията вдигна вежди, после сви рамене.

— Както искаш. Но да не ми дойдеш след някой и друг ден да се жалваш, че парите били по-малко.

— Няма.

— Добре тогава.

Маркъс кимна и се отдалечи. Отдели своя дял и дела на Ярдем, после, въпреки казаното, преброи остатъка. Всичко беше точно.

Актьорите се бяха събрали при фургона си, все така с доспехи и мечове. Пътят дотук хем ги беше променил, хем не беше. Сега бяха по-корави и можеха да въртят меча като истински войници. Ала се смееха и шегуваха не по-различно отпреди. Сандр и Смит се състезаваха кой по-дълго може да стои на ръце. Кари, Опал и Микел си подмятаха шеги и закачки, докато тимаряха мулетата. Майстор Кит седеше на високата капра и наблюдаваше всичко това като милозлив светец от старите приказки. Маркъс отиде при него.

— Е, номерът май се получи — каза майстор Кит. — Не очаквах, че ще е толкова интересно.

— Сдобихте се с материал за хубава комедия — каза Маркъс.

— Светът май често е такъв.

— Какъв?

— Смешен, но само от разстояние.

— Може и да си прав — каза Маркъс и му връчи торбата с парите. — Какво ще правите сега?

— Е, Порте Олива е голям град и гостоприемен към изкуството, надявам се. Сигурно ще си пробваме късмета с истинския си занаят. Но първо мисля да си починем малко. Тук имат добра традиция в кукловодството, така че може да привлечем още един-двама актьори с тези умения.

— Беше ми приятно да работя с вас — каза Маркъс. — Мина по-добре от очакваното всъщност. Е, сигурно ще се виждаме из града. Ние ще останем, докато снегът се стопи.

— Благодаря ти, че не скопи Сандр. Все още се надявам да направя от него добър актьор.

— Желая ти късмет в това начинание — каза Маркъс.

— Пази се, капитан Уестер — рече майстор Кит. — Ти си забележителен човек.

С което и тази част от пътуването приключи. Вляво от Маркъс водачът на кервана обикаляше каруците и спираше при всяка да направи инвентаризация. Ярдем се появи отнякъде и каза:

— Ще ни трябват хора.

— И хитрец. Но тук няма война, така че лесно ще намерим.

Тралгунът помръдна ухо и обиците му пропяха.

— Ако момичето предложи да ни наеме? Ще се съгласиш ли, сър?

Маркъс си пое дълбоко дъх. Градът миришеше на конски фъшкии, риба и море. От високата мъгла небето изглеждаше бяло, а не синьо. Маркъс бавно издиша и каза:

— Не.

Стояха един до друг. Водачът на кервана стигна до нейната каруца. Ситрин се изправи пред него като затворник пред съдия, с изправен гръб и поглед, вперен право напред. Сама в непознат град, без защитник, без път.

— Можем да тръгнем веднага — каза Ярдем.

Маркъс поклати глава.

— Тя заслужава да го чуе.

Керванджията продължи нататък. Маркъс премести очи от тралгуна към девойката, изплю се ядно и тръгна към нея. „Направи го — каза си. — Остави най-лошото зад гърба си и хващай пътя.“

Момичето вдигна поглед към него, очите й бяха разфокусирани и прибулени от умора, кожата й съвсем бледа. Въпреки това вирна едва доловимо брадичка.

— Капитане.

— Да — каза той. — С Ярдем. Не можем да работим за теб.

— Добре — каза тя. Каза го така, сякаш Маркъс й е съобщил, че слънцето е изгряло сутринта.