Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Питаш за момичето, дето пие, прекарва незаконно пари и мърсува с войниците ти? Ще трябва да се оправя само — заяви водачът на кервана. — Извадихме луд късмет с онова антийско копеле. Следващия път няма да ни се размине.

„А следващ път ще има“ — остана неизречено, но нямаше и нужда да се изрича на глас.

— Ако питаш мен — продължи водачът на кервана, — вземи си платата, яхни си коня и бягай далеч от това момиче. Такива като нея носят само проблеми.

Маркъс настръхна.

— Какви като нея?

— Банкери — каза водачът и се изплю.

Порте Олива беше свил гнездо върху земен израстък, проточил се в широкия плитък залив. Дори при отлив морето защитаваше града от три страни. Рифове и плитчини правеха подхода откъм океана твърде опасен и създаваха прехрана на местните лодкари, които превеждаха корабите от открито море до пристанището и обратно. През хилядата години от основаването си градът нито веднъж не беше превземан със сила, ала на два пъти се беше оставил да го съблазнят. Драконовият път водеше до него, зеленият нефрит следваше релефа на възвишения, които отдавна се бяха слегнали под дъждовете и стихиите, и сега фургоните пълзяха по дъгите на мостове, извили снага над заравнения терен.

Колкото повече наближаваха града, толкова повече движение имаше по пътя. За разлика от Ванаи, където черният хитин на тимзините беше обичайна гледка, тук сред тълпата преобладаваха бледите изящни синайски лица и мазната къса окичена с мъниста козина на картадами, пред чиято численост отстъпваха дори първокръвните. Пътят се задръсти с каруци и хора и Маркъс все по-често виждаше мечоносци с широки медни гривни над лактите и с цветовете на Биранкор — зелено и златно. Мъже от краличината гвардия. Стража, която пазеше реда в Порте Олива, макар че самата кралица предпочиташе дворците си в по-големите градове Сара сюр мер и Порте Силена на север. Водачът на кервана се приближи до един позастаряващ стражар и се наведе напред уж да го заговори над всеобщата врява и тропот. Маркъс обаче видя как му мушна няколко монети и скоро, без никакво видимо усилие, фургоните на кервана се задвижиха по-бързо, задминавайки пешеходците и ръчните колички. Маркъс разбра, че са навлезли в града, когато се появиха просяците.

„Моля ви, милорд, имам дете.“

„Съпругът ми е моряк. Корабът му закъснява с три месеца, а парите за храна свършиха.“

„Бог ни учи да сме милостиви.“

Маркъс крачеше край фургоните, глух за молбите и сляп за протегнатите ръце, нащрек за вездесъщите крадци и джебчии, които се прехранваха в човешка гмеж като тази. Другите от охраната следваха примера му — и май знаеха за джебчийския занаят повече от него. Странно колко пригодни бяха актьорите за всичко, свързано с охраната на един керван, освен за действителната му охрана. Стигна до последната каруца и се обърна да поеме отново към челото на колоната. Три каруци по-напред майстор Кит се наведе и пусна монета в шепата на един старец.

— Не ги насърчавай — извика му Маркъс. — Те всичките са лъжци.

— Не всички, капитане — извика в отговор Кит и се ухили. — Само повечето.

Маркъс подмина каруцата с вълнените платове. Контрабандистката, все още с грубите си коларски дрехи, седеше на капрата. Сега, когато наоколо гъмжеше от чистокръвни синаи, фактът, че не е просто гърчаво първокръвно момиче, се набиваше на очи. Косата й не беше мека като техните, чертите й не бяха толкова изящни, нито кожата — толкова бледа и безцветна, ала приликата беше налице. Тя видя, че Маркъс я гледа, и се постара да му се усмихне. Той я пренебрегна точно толкова преднамерено, колкото пренебрегваше просяците, и по сродни причини. Пришпори коня си нататък, ала лошото предчувствие вече бе свило гнездо в стомаха му. Разговорът беше неизбежен и съвсем предстоящ при това — днес, най-късно утре, — и правилното решение, онова, което щеше да прогони поне отчасти кошмарите му, беше да зареже момичето. Ярдем — на първия фургон — издържа погледа му спокойно.

Някога, преди векове, градът свършвал при исполинските каменни бойници. Сега високите бели стени се намираха в средата на оживен търговски квартал. Рибари хвалеха улова си от северната страна на арковидния тунел, който водеше към вътрешния град, а от другата страна на тунела мъже и жени с не толкова очевидно занятие препродаваха същата риба. Военно-отбранителната архитектура спеше в гъмжилото като хищна котка, уморена след успешен улов. Оттатък стената драконовият път се разширяваше и излизаше на голям площад.