Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Току-що направихте последната грешка в живота си — каза той. — Нямате представа с кого си имате работа.

Мъжът с ножа се усмихна.

— Напротив, имаме, милорд — каза и нападна отново. Острието щеше да потъне дълбоко в корема му, но Досън се дръпна назад и встрани, воден от инстинкти, наточени след дългогодишни тренировки. Онзи със сопата отляво замахна и го фрасна по рамото. Досън се срина на колене и внезапно се сети, че това не са обикновени улични бандити, които си търсят лесна плячка и дребни монети. Беше капан, капан специално за него.

Мъжът отдясно бе вдигнал високо тоягата си, готов да му размаже черепа. Досън вдигна ръка… и нападателят изведнъж изчезна от погледа му. Убийците се обърнаха. Някакъв мъж със сиви дрехи се търкаляше по паветата, счепкал се в жестока прегръдка със сопаджията. Измъкна се от хватката му и скочи на крака. Дрехите му бяха почервенели от кръв — и те, и късият меч в ръката му. Онзи със сопата не помръдваше.

— Лорд Калиам — извика непознатият и му хвърли оръжието си. Досън го гледаше как описва дъга във въздуха, дъга от стомана и кръв. Времето се забави. Дръжката на меча беше обвита с кожа, потъмняла от редовна употреба. В средата острието имаше улей за стичане на кръвта. Досън се протегна и хвана оръжието във въздуха. Вторият мъж замахна с тоягата си и Досън, все още на колене, парира удара.

Поваленият нападател изпъшка, надигна се, после се срина в растяща локва кръв.

Досън се изправи. Двамата убийци се спогледаха и Досън видя страха в очите им. Вярно, той беше ранен, а спасителят му беше останал без оръжие. Вярно, численото превъзходство все още беше на тяхна страна, макар и с малко. Ала въпреки това промяната в съотношението на силите — от трима въоръжени мъже и една жертва до почти равностойна битка — явно ги смути. Онзи с тоягата отстъпи крачка назад и се извърна, сякаш се чудеше дали да не си плюе на петите. Досън усети как устните му се разтягат в усмивка. Имаше насреща си страхливци.

Замахна с чуждия меч, замахна бързо, ниско и силно. Мъжът отскочи назад и парира тромаво удара. Вдясно от Досън онзи с ножа извика и се хвърли към обезоръжения му съюзник. Болката в раните на Досън избледня, усещането за собствената му кръв, замръзваща по гърдите, разтегли устата му в хищна усмивка. Мъжът с тоягата отстъпи крачка назад, а Досън продължи да го притиска, коленете свити, тежестта ниско, тялото — балансирано и готово. Когато тежката сопа подхвана следващия си замах, Досън се гмурна под дъгата й, пое удара с ребрата си и мушна с меча напред. Дъхът на мъжа с тоягата го напусна с тихо съскане на бяла переста пара. Под палтото му имаше ризница. Мъжът още не беше мъртъв, но не можеше да си поеме дъх. Досън се завъртя, заби пета в глезена му и замахна с дръжката на меча към лицето му. Познатата вибрация на смазан хрущял се пренесе в китката му.

Убиецът се преви на две и се хвърли към него в опит да го повали с тежестта си. Досън се хлъзна назад по заледения паваж. Убиецът беше по-тежък от него и разчиташе именно на това. Ала не беше преценил добре характера на Досън.

Досън захвърли меча и сграбчи тъмната коса на нападателя в лявата си ръка — не за да го отблъсне, а да подсигури опора на главата му. После заби палец под клепача на мъжа, натисна и сви палеца си под ъгъл, забоде го в нещо хлъзгаво и меко. Мъжът изпищя в агония и ужас. Досън го блъсна назад, той се препъна и падна на колене, притисна ръце към изваденото си око и смазания си нос.

Мъжът с ножа и спасителят на Досън се обикаляха в кръг — спасителят му беше разперил празни ръце. На лявата ръка имаше рана, от която течеше кръв. Червените капки обагряха белия лед и черните павета. На улицата се събираше тълпа. Мъже, жени и дечурлига наблюдаваха опулени битката, ала не смееха да се намесят. Досън срита скимтящата си жертва, повали окаяника на земята и измъкна каишката на сопата от китката му. Онзи с ножа го стрелна с уплашен поглед. Досън развъртя сопата над главата си, за да прецени баланса и тежестта й.

Мъжът с ножа си плю на петите, тъмните му ботуши хвърляха назад ветрила от сняг. Тълпата се раздели пред него, уплашена от ножа в ръката му. Селяни, черноработници и слуги, които правеха път на един от своите. Досън би трябвало да се разгневи от бездействието на камниполци, ала не усети нищо. Плашливостта и стадният инстинкт бяха в природата на нисшите прослойки. Все едно да вини овцете, че блеят.

Първият повален убиец лежеше неподвижно, кръвта му вдигаше пара. Вторият стенеше тихо, в шок. Спасителят на Досън беше клекнал и оглеждаше раната на ръката си. Беше млад мъж, с широки рамене и яки ръце и рошава, подрязана с нож коса. Досън май го бе виждал и преди.