Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Ще ти построя всички храмове, които поискаш, приятелю. Кълна се.

Басрахип се усмихна.

От една страна, явно бяха подценили непростимо Гедер Палиако. Но от друга, той, изглежда, беше на тяхна страна. Засега поне.

Въпреки това сърцето я болеше за Фелиа.

Спалнята беше затъмнена, тежки завеси спираха дневната светлина. Фелиа лежеше по гръб, солените следи на сълзите бяха нашарили лицето й. Клара седеше до нея и я галеше по ръцете и раменете, както го правеха лекарите, когато някой е получил удар в главата или лоша новина. Когато Фелиа най-после заговори, от истерията й нямаше и помен. Вече нямаше място за преструвки, че всичко все някак ще се нареди, и по гласа на братовчедка си Клара отгатна, че раздялата с тази фалшива надежда й е донесла облекчение.

— Той наистина ли може да опази Фелдин? — попита Фелиа.

— Ако само иска да разбере кой в двора на Астерилхолд е бил замесен… тоест Палиако вече знае толкова много, значи разбира, че Астер никога не е бил в опасност. В истинска опасност.

— Това е един начин да погледнеш на нещата.

Близо час Гедер Палиако беше обработвал внимателно Фелиа, докато не измъкна от нея всичко, което бедната жена знаеше. Съучастието на Фелдин в бунта на наемниците, връзките му с Астерилхолд и с групата, която се бореше да се възроди традицията на селските съвети. Всяко от тези неща беше равносилно на държавна измяна. Взети заедно, означаваха само едно — смъртна присъда без надежда за милост. Ала не това искаше да чуе Фелиа в момента.

— Не знам как нещата излязоха от контрол — прошепна Фелиа в сумрака. Въздъхна. Тих, изтерзан звук. — Кажи му, че ще го направя. Ще го заведа в частния кабинет на Фелдин. Имам ключ, но там винаги има слуга на пост. И искам да се закълне, че ще го накажат само с изгнание.

— Добре.

Фелиа стисна Клара за ръката, сякаш е застанала край пропаст и само това я крепи на ръба.

— Няма да ме оставиш сама, нали? Ще дойдеш с мен?

Това беше последното, което Клара би искала да направи. Очите на Фелиа блестяха насълзени в сумрака на стаята.

— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Естествено, че ще дойда.

Когато слезе в пушалнята, завари мъжете да я чакат с такава тревога и нетърпение, все едно е акушерка, помагала при раждане. Досън спря да крачи нервно. Гедер и Джори вдигнаха поглед от играта на карти, с която убиваха времето. Единствен мълчаливият свещеник изглеждаше спокоен, но пък неестествената ведрост сигурно беше част от работата му. Дори Винсен Коу беше тук, неподвижен в сенките както винаги. В стаята беше задимено и горещо, сякаш всяка глътка въздух вече е била вдишана и издишана поне по веднъж.

— Съгласи се да заведе лорд Палиако при писмата — каза Клара, — но само ако той се закълне, че Симеон няма да екзекутира Фелдин. И ако аз ида с нея.

— Категорично не — каза Досън.

— Тя ще се уплаши, съпруже, и ще бие отбой — изтъкна Клара. — Знаеш каква е. Ще взема Винсен с мен и всичко ще е наред. Четиримата…

— Петимата — каза Гедер. — С Басрахип.

— И аз ще дойда — вметна Джори.

— Ти не, скъпи — каза Клара. — Фелдин ме пуска в дома си само защото съм жена и ме мисли за чаровна глупачка. Винсен е слуга. Лорд Гедер и…

— Басрахип — каза услужливо свещеникът.

— Да. Фелиа е била у нас за открития урок по бродерия, после двете сме тръгнали за тях, защото е искала да ми покаже свой модел. По пътя сме срещнали лорд Палиако и неговия приятел и Фелиа ги е поканила, за да ни разкажат за лятното си пътешествие. Звучи съвсем невинно.

— Не виждам защо и аз да не участвам — настоя Джори. — Аз или Бариат.

— Защото сте синове на баща си, а аз съм само негова съпруга. Много има да учите за мястото на жените. Така, предлагам да го направим още сега, преди горката Фелиа да е била отбой.

Докато вървяха към каретата, Клара се почувства горда от братовчедка си. Поведението й беше безупречно. Даже успя да кимне учтиво на Досън, преди да потеглят.

Есенното слънце беше наближило хоризонта, пламъците му танцуваха сякаш на педя над покривите. Градът изглеждаше по-свеж от обикновено, тропотът на колелетата и човешките гласове звучаха по-отчетливо и натрапчиво, а каменните зидове на сградите сякаш излъчваха своя светлина. Подминаха млад тралгун, който теглеше каручка с грозде, и Клара си помисли, че поиска ли, би могла да преброи зърната до последното. Имаше чувството, че се е събудила два пъти, без да е заспивала в промеждутъка. Дали и войниците се чувстваха така сутринта преди битка? Сигурно.