Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Гедер Палиако се усмихваше на всичко. Клара още не можеше да се отърси от образа на бледото пухкаво момче, което беше тръгнало на война заедно със сина й. Ала пътуването му се беше отразило добре — беше поотслабнал, имаше хубав слънчев загар. И по-важното — очите му се бяха променили. Дори след като се бе върнал от Ванаи, града, за чиято смърт носеше еднолична отговорност, Гедер още носеше част от прежната си стеснителност. Сега от нея не беше останало нищо и ако питаха Клара, промяната не беше за добро. Запита се какво ли всъщност е правил Палиако по времето, когато твърдеше, че е пътувал из Кешет. Свещеникът я видя, че се е загледала в младежа, и се усмихна. Клара отклони поглед.

Частният площад вече не беше наполовина мъртъв. Колкото свещи и фенери горяха в прозорците на Фелдин Маас, толкова светеха и в тези на Къртин Исандриан. Каретата спря и един слуга притича със стъпенка. Фелиа слезе първа, Клара — след нея. После Гедер Палиако, единственият мъж с благородна кръв в компанията им. Винсен Коу и свещеникът се поколебаха за миг, после гигантът се усмихна и подкани с жест ловджията да слезе пръв.

Портиерът беше друг — първокръвен мъж, но с толкова огромни мускули, че можеше да е близнак на свещеника. Винсен и Гедер предадоха оръжията си. Свещеникът не беше въоръжен.

— Баронът рече да идете при него, като се приберете — каза портиерът. — Той е в задната стая.

Без „милейди“, без излишни официалности. Със същия тон можеше да се обърне към някой продавач на пазара. Клара се зачуди що за хора е започнал да назначава Маас в домакинството си и веднага си отговори сама на въпроса. Наемници. Хора, които умеят да въртят оръжие и си изкарват прехраната с това. От онези хора, които убиват срещу заплащане. А тя отиваше право във вражеския лагер. Поколеба се на прага. Фелиа я погледна разтревожено. Клара поклати глава и продължи напред. Не беше редно да очаква подкрепа и утеха от човек в положението на братовчедка си. Би било крайно невъзпитано.

Фелиа ги поведе мълчаливо към стаята, където беше приела Клара при последното й посещение. Прясно набрани цветя и аранжировки от есенни листа изпълваха с ухание широкия коридор. Светлината на свещите смекчаваше ъглите и стопляше цветовете на гоблените и тъканата пътека. Гедер се изкашля. Тихо и несмело.

Преди стълбището Фелиа свърна надясно и всички я последваха. Къс коридор. По-малко запалени свещи. Сенките се сгъстяваха заплашително. В края на коридорчето имаше тясно слугинско стълбище към горните етажи, както и затворена двойна врата.

— Кой е? — обади се мъжки глас, преди да са стигнали и до средата на тесния коридор.

Мъж в кожени ловджийски дрехи излезе от сенките на една ниша. Охраната, за която Фелиа беше споменала.

— Съпругът ми е искал да ме види — каза Фелиа. — Разбрах, че е в кабинета си.

— Не е — каза пазачът. — Тези кои са?

— Хората, които съпругът ми искаше да доведа — отвърна остро Фелиа. Клара чуваше страха в гласа й, отчаянието. Смелостта й беше достойна за възхищение.

— Той е тук — каза свещеникът. Гласът му прозвуча странно и неприятно, пулсиращо някак. — Грешиш. Той е в стаята зад теб.

— Няма никой там бе, казвам ти.

— Чуй. Чуй. Грешиш — повтори свещеникът. — Той е в стаята зад теб. Почукай на вратата и той ще ти отговори.

Ако се съдеше по изражението на пазача, цяло чудо бе, че всички натрапници освен господарката на къщата не са повалени на земята, а охраната — вдигната по тревога. Вместо това пазачът се обърна да почука на дъбовата врата. В същия миг Винсен Коу го наближи в гръб, преметна ръка през врата му и го вдигна във въздуха. Мъжът се давеше и риташе, дращеше ръката на Винсен. Клара затвори очи, но звуците бяха по-лоши и от гледката. Сякаш след цяла вечност пазачът най-после се отпусна в хватката на ловджията. Винсен го положи на пода и се изправи с меча му в ръка. Фелиа извади ключ от ръкава си, пъхна го в ключалката и след миг всички се озоваха в кабинета на Фелдин Маас.

Винсен донесе от коридора свещ и запали лампите. Библиотечка от тъмно дърво, малко писалище с вградена пиринчена мастилница и бялото пухче на перодръжка. Стаята се оказа по-голяма, отколкото Клара беше очаквала. Нямаше прозорци, а решетката от по-тъмни и по-светли линии на едната стена подсказваше, че в не толкова далечното минало помещението е било използвано за складиране на бутилки. Фелиа тръгна като сомнамбул към библиотечката. Рафтовете бяха пълни със свитъци и тефтери, но Фелиа не посегна към някой от тях, а към семпла дървена кутия, чийто капак на кожени панти се затваряше с обикновена кукичка. Взе я и я подаде на Гедер Палиако.