Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Кодирани са — каза тя. — Не знам шифъра.

Гедер взе кутията, ухилен като дете, получило неочакван подарък. Веднага щом му даде кутията, Фелиа някак се смали, сякаш костите й внезапно бяха омекнали.

— Благодаря ти, скъпа — каза Клара. — Това беше единственият начин. Знаеш, че беше единственият начин.

Фелиа сви рамене. Приличаше на сритано пале.

— Не знам как се стигна дотук — каза тя. — Наистина не знам. Ако само бях успяла да…

Ревът беше нечовешки. Ярост, горски пожар и жажда за кръв, омесени и дестилирани в звук. Клара изпищя още преди да е разбрала какво става.

— Какво значи това, по дяволите?

Фелдин Маас стоеше на прага с гол меч в ръка. Лицето му беше тъмночервено и почти синееше от гняв. Двама мъже стояха зад него, оттатък прага на стаята. „Ако затвори вратата — помисли Клара, — ще попаднем в капан. Попаднем ли в капан, мъртви сме.“

— Не, Фелдин — каза Фелиа и излезе напред. — Това е правилният начин. Това трябва да направим. Лорд Палиако обеща да ни помилват. И без това знаеше всичко.

— Ти си ги довела тук?! Предала си ме?!

— Аз…

Мечът на Маас се стрелна като светкавица. Клара, застанала зад братовчедка си, не видя удара, но го чу. А после видя разиграващата се върху лицето на Фелдин трагедия. Трагедия в четири действия — изненада, ужас, скръб, ярост. Още преди кръвта да потече Клара знаеше, че Фелиа е мъртва.

Винсен Коу се хвърли покрай нея, крещеше и размахваше като коса откраднатия меч. Зверската енергия на атаката изтласка Маас назад в коридора. За миг вратата се опразни. Гедер Палиако стоеше над убитата жена и я гледаше с провиснала челюст и бледо лице. Клара го избута към вратата и извика:

— Върви! Преди да са ни заклещили вътре!

Гедер и свещеникът изхвърчаха навън. Звънтежът на мечове едва не спря Клара. „Ще се предам“ — помисли си тя. Не биха наранили жена. Глупава мисъл, идиотска. Рефлекс. Напук на всичките си инстинкти Клара хукна право към битката.

Ако коридорът беше по-широк, Фелдин и двамата с него отдавна щяха да са обградили и посекли Винсен. Вместо това ловджията сечеше като бесен и задържаше противниците си на разстояние. По лицето му се стичаше пот, беше се задъхал. Фелдин го следеше с окото на дуелист в очакване на пролука.

— Бягайте! — извика Винсен. — Ще ви спечеля малко време!

Гедер Палиако не чака втора покана. Обърна се и хукна към стълбището и двойната врата. Клара мярна дървената кутия в ръцете му. Направи няколко крачки след него, после се обърна. Свещеникът я следваше, отдалечаваше се от битката, но не бягаше. Винсен въртеше меча с последни сили.

— О — чу собствения си глас Клара. — О, не. Не!

Мечът на Фелдин замахна високо и силно и отби настрани острието на ловджията. Пазачът вляво от него се включи в атаката, Винсен извика и отскочи. По меча на пазача лъсна кръв. Кръвта на Винсен.

— Не можеш да победиш — каза свещеникът със силен пулсиращ глас. Клара вдигна насълзени очи към него, но той й се усмихна и поклати голямата си глава. — Лорд Маас, чуй гласа ми. Чуй ме. Не можеш да победиш.

— Ще ти разпоря корема! — извика Маас.

— Не, няма. Всичко, което си обичал, вече го няма. Всичките ти надежди са изгубени. Не можеш да победиш. Битката свърши. Ти вече загуби всичко. Нямаш причина да се биеш.

Фелдин се хвърли напред, но дори Клара видя промяната в стойката му. Замахът му беше по-предпазлив, тежестта беше изнесена към задния крак, сякаш Фелдин не гореше от нетърпение да довърши битката, която вече печелеше. Винсен отстъпи назад. Куцаше лошо. Кожените му дрехи бяха мокри от кръв. Фелдин не го последва.

— Видя я как умира, лорд Маас — каза свещеникът. — Видя я как пада. Тя си отиде и ти не можеш да я върнеш. Чуй гласа ми. Чуй ме. Битката е загубена. Каквото и да сториш тук е без значение. Ти го знаеш, разбираш го. Топката в гърлото ти. Усещаш я. Знаеш какво означава. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш.

Един от пазачите тръгна напред, стиснал меча си, но току поглеждаше към Фелдин. А Фелдин се взираше в нищото. Винсен понечи да влезе в бой с пазача, но Клара хукна напред и го дръпна за ръката.

— Вече усещаш отчаянието в корема си, нали? Усещаш го — продължаваше свещеникът. Гласът му беше скръбен, сякаш мъжът съжаляваше за всяка изречена дума. Всяка сричка пулсираше и ехтеше сама в себе си. — Усещаш го в сърцето си. Давиш се в него, а то е безкрайно. Няма надежда. Вече не. Нито сега, нито никога. Не можеш да спечелиш, лорд Маас. Не можеш да спечелиш. Нищо не ти е останало. Загубил си всичко и го знаеш.