Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Заслиза по стълбите и в края им се почувства почти човешки. Излезе на улицата, свърна към входа на банката и каза:

— Хлебарке.

Дребният тимзин скочи на крака и само дето не й козирува.

— Магистра Ситрин. Капитан Уестер и Ярдем тъкмо излязоха да приберат вноските от пивоварната северно от стената и от двамата касапи на крайбрежната. Барт и Корисен Моут отидоха с тях. Енен спи отзад, щото беше нощна смяна, а Ахариел отиде да купи наденички и всеки момент трябва да се върне.

— Искам да ми свършиш нещо — каза Ситрин. — Иди в кафенето и кажи на онзи от кожарската гилдия, че няма да отида. Кажи му, че съм болна.

Прозрачните мембрани в очите на момчето примигнаха смутено.

— Капитан Уестер рече да стоя тук — каза то. — Енен спи и той искаше някой да е тук, в случай че…

— Аз ще остана, докато ти или някой от другите не се върнете — каза Ситрин. — Може и да се чувствам полумъртва, но все ще мога да вдигна тревога при нужда.

Хлебарката явно още се колебаеше и това подразни Ситрин.

— Аз плащам на Уестер — каза тя. — Както и на теб. Така че тръгвай.

— Д-добре, магистра.

Момчето хукна навън. Ситрин постоя на прага, вперила поглед в тъмните му крака, които се отваряха и затваряха като ножици. В края на улицата момчето отскочи от пътя на каруца, натоварена с прясно уловена риба, свърна зад ъгъла и изчезна.

Ситрин преброи бавно до дванайсет, в случай че по някаква причина Хлебарката реши да се върне. После излезе на улицата и затвори вратата. Вятърът духаше насреща й, вдигаше прах и слама, но тя примижа и стигна до кръчмата.

— Добрутро, магистра — поздрави я кръчмарят, докато очите й се нагаждаха към сумрака. — Връщате се вече?

— Така изглежда — каза тя и извади монетите от джоба си. — Ще взема каквото може да се купи с тези.

Кръчмарят взе монетите, претегли ги в шепа и каза:

— Вашите момчета не прощават на виното.

— Не е за тях — каза тя и се ухили. — Всичкото е за мен.

Той се разсмя. Този нов вид лъжа Ситрин беше открила наскоро — да изрича с усмивка голата истина, така че околните да я приемат за шега. „Не е за тях, всичкото е за мен. До зимата току-виж ме турили в пранги. Каквото и да направя ще е без значение.“

Кръчмарят се върна с две тъмни бутилки вино и бъчонка бира. Ситрин прихвана бъчонката под мишница, взе по една бутилка в ръка и изчака кръчмарят да й отвори вратата. Сега вятърът й духаше в гръб, тласкаше я, сякаш я подканяше да се прибере по-бързо вкъщи. Небето над нея беше синьо, прошарено с рехави бели облаци, но във въздуха миришеше на дъжд. Есента в Порте Олива имаше лоша репутация, а лятото определено беше на свършване. Някой и друг облак от време на време определено можеше да се преглътне.

Ситрин не се върна в общото помещение, а вместо това тръгна към своите стаи. Не беше лесно да изкачи тясното стълбище с бъчонката под мишница. На най-горното стъпало си фрасна лакътя в ръба на стената. Пръстите й изтръпнаха от удара, но не изпусна бутилката.

Беше забравила за разлятата по пода пикня, но вече се чувстваше достатъчно добре да отвори прозореца и да изхвърли съдържанието на нощното гърне в уличката отзад. Изтърка разлятото с една мръсна долна риза, после изхвърли и нея през прозореца. Предния ден беше изяла парче мазна наденица и крайшник черен хляб. Знаеше, че трябва да е гладна, но не беше. Изу каруцарските си ботуши, отвори едната бутилка вино и се настани в леглото, опряла гръб на таблата.

Виното сладнееше, но не беше слабо. В първия миг стомахът й се разбунтува, сгърчи се като риба в тиган и Ситрин взе да отпива на малки глътки, докато гаденето премине. Главата й пулсираше зловещо, предвестник на много по-силна болка. Вятърът утихна за миг, потапяйки я в тишина. Някъде отдолу се чуха гласовете на двамата картадами от банковата охрана.

Жената — Енен — се засмя. Топлина и мир плъзнаха в кръвта на Ситрин. Отпи една последна дълга глътка от бутилката, обърна се и я остави на пода. Мракът зад очите й беше уютен и дълбок. Подновеният рев на вятъра идваше сякаш от много далеч, мислите й избиха искра и се хързулнаха. Чудати асоциации се заредиха на случаен принцип.

Обзе я усещането, че магистър Иманиел й е оставил нещо за капитан Уестер. Май беше свързано с ванайските канали, които се вливали в пристанището на Порте Олива, а също с билки и подправки, заринати в сняг. Без да пресича отчетливи граници между бодрост и дрямка и между дрямка и сън, съзнанието й се стопи в мрака. Времето спря, после се раздвижи отново, сритано от смътното впечатление за гневни гласове в далечината, после спря пак.