Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Страхът личеше в малките неща. Търговци, които се смееха твърде шумно и с прекомерна готовност, караници кой е по-напред на опашката и чия карета е с предимство на пресечката, и каменните физиономии, които хората си надяваха несъзнателно, когато мислеха, че никой не ги гледа. Дори конете, изглежда, надушваха нещо, защото големите им влажни очи бяха някак по-опулени от нормалното, а стъпката им — едва доловимо по-нервна.

Решила бе да излезе с открита стол-носилка. Винсен Коу вървеше до четиримата носачи. Нещо бе сполетяло едното око на бедния човечец точно преди да тръгнат от Остерлингов хребет и червенеещата синина се разтичаше в зеленикавожълти отсенки по бузата му. Носеше доспехи от варена кожа със стоманени капси, на колана му имаше и меч, и кинжал. Ловджиите рядко запасваха толкова оръжие и това, заедно с насиненото око, придаваше на Коу вид на побойник.

Къщата на Фелдин Маас делеше общ площад с дома на Исандриан. Портите и на двете имения бяха от ковано желязо с изобилие от главозамайващи врътки, а мазилката, цветовете и декоративните елементи на къщите сякаш бяха дело на изпаднал в умопомрачение сладкар със слабост към пищната глазура. Къртин Исандриан беше в заточение, също като нейния Досън, и беше отвел в провинцията цялото си семейство с все прислугата. Чичото на Клара, Милус, си беше ударил силно главата на млади години и оттогава половината му лице беше отпуснато и празно. Споделеният площад на двете градски имения й напомняше за него — оживен в лявата си половина и мъртвешки празен в дясната.

Фелиа спря на стъпалата пред входа. Роклята й беше от лилаво кадифе със сребърно везмо на ръкавите и яката. Такава рокля би трябвало да й стои добре. Клара даде шала си на притичалия слуга и тръгна към братовчедка си. Фелиа хвана ръцете й и се усмихна напрегнато.

— О, Клара. Нямаш представа колко много ми липсваше. Ужасна година, ужасна. Заповядай, влез.

Клара кимна на портиера — ясуру със свиреп поглед, а не дартинката, която беше свикнала да вижда на вратата. Мъжът не отвърна на поздрава й. Клара пристъпи в сравнително прохладните сенки на преддверието.

— Хей! Я спри бе!

Клара се обърна, изненадана от грубия тон, и откри, че не тя, а Винсен Коу е обект на навикването. Ясуруто беше скочил на крака и стоеше настръхнал, опрял длан в гърдите на ловджията. Винсен го гледаше нетрепващо.

— Той е с мен — каза Клара.

— Никой не влиза въоръжен в къщата — изръмжа портиерът.

— Можеш да изчакаш тук, Винсен.

— С цялото ми уважение, милейди — каза ловджията, все така без да сваля поглед от ясуруто, — но не.

Клара вдигна ръка към бузата си. Фелиа беше пребледняла и кършеше ръце.

— Остави оръжията си тогава — каза Клара на Винсен. После се обърна към братовчедка си: — Надявам се можем да разчитаме на гостоприемство в дома ти.

— Разбира се — каза Фелиа. — Естествено, че… Разбира се, че можете.

Винсен Коу помълча още миг. Клара трябваше да признае, че Фелиа щеше да е по-убедителна, ако не беше повторила уверенията си три пъти. Винсен разкопча колана си и го връчи заедно с меча и кинжала на портиера. Ясуруто го взе и му кимна да влезе.

— Отслабнала си, откакто се видяхме за последно — каза Клара на братовчедка си. — Добре ли си?

Усмивката на Фелиа беше толкова крехка, че се пропука по краищата.

— Много е трудно. Откакто кралят отпрати Къртин и Алан, и вас, разбира се. Много е трудно, повярвай ми. Фелдин почти не спи. Ще ми се всичко това изобщо да не се беше случвало.

— Мъже — каза Клара и потупа Фелиа по ръката. Тя се дръпна инстинктивно, после, изглежда, съобрази, че не би трябвало да го прави, и кимна извинително. — И Досън не се побира в кожата си. Сякаш светът е свършил. Чака със затаен дъх всяка клюка от столицата.

— Обичам краля и Бог знае, че съм вярна на короната — каза Фелиа, — но Симеон забърка голяма каша, не мислиш ли? Не може да пращаш хора в изгнание заради някаква улична свада. Сега всички имат усещането, че се случва нещо ужасно. А не е така.

Тръгнаха по широкото стълбище от лъскав черен мрамор. От дъното на коридора зад тях се чуха мъжки гласове. Спореха за нещо, но Клара не различи думите. Единият глас беше на Фелдин Маас, другият й изглеждаше познат, но Клара не се сещаше чий е. Улови погледа на Винсен Коу и му кимна към коридора.

„Иди и разбери какво става.“

Ловджията поклати леко глава. „Не.“

Клара вдигна вежди. Вече бяха стигнали до горния етаж и Фелиа ги въведе в просторната дневна.