Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Стига глупости — каза оръженосецът му. — Въобразяваш си.

— Не, не си въобразявам — каза първият глас, по-писклив и напрегнат отпреди. — Мислиш ли, че искат хората да знаят къде са? Щяха ли да се крият тук, на гъза на географията, ако си търсеха компания?

Обади се и трети глас, но Гедер не различи думите.

— И по-добре — каза първият. — Говори се, че опожарил Ванаи заради каприз и се превивал от смях, докато го гледал как гори.

— Чуя ли те още веднъж да говориш така за негово благородие, няма да се наложи тези жълти маймуни в раса да те убиват — чу се гласът на оръженосеца му. — Предпочитам да заплюя в лицата сто измислени божества, вместо да ядосам господаря.

Гедер обви коленете си с ръце. Би трябвало да се чувства наранен, засегнат, ала болката така и не дойде. Нито гневът. Изправи се и тръгна, без да крие шума от стъпките си. Чу как слугите пред вратата млъкват внезапно, но изобщо не му пукаше за тях. Не му пукаше какво говорят, какво мислят, нито дали са живи дори. Намери туниката и панталоните си и ги навлече в мрака. Не си направи труда да затегне всички закопчалки и връзки. Беше се покрил и това трябваше да е достатъчно. Басрахип не беше дребнав.

Когато излезе в звездната нощ, слугите се преструваха на заспали. Той ги прекрачи и тръгна по тясната пътечка покрай планинския склон, прахта охлаждаше стъпалата му, камъчетата го бодяха. Влезе в една килия, разтърси за рамото спящия вътре монах и каза:

— Заведи ме при Басрахип.

Спалнята на висшия свещеник се намираше навътре в храма. Стаята беше тъмна, сламеникът — тесен и къс за толкова едър човек. Монахът, който беше довел Гедер, остави запалената свещ и се оттегли с поклон. Басрахип се надигна в леглото си и седна. Изобщо не изглеждаше сънен, тъкмо напротив. Гедер се изкашля.

— Мислих. За онова, дето ме питаше. Искам аз да господствам в двора. Искам мъжете, които ме унижаваха, да страдат — каза той. — Искам да ме молят за прошка. Искам да ги унижа публично, така че всички да ги сочат с пръст, да ги съжаляват и да им се смеят.

Висшият свещеник не помръдна, а после се усмихна бавно. Вдигна дебелия си пръст и посочи Гедер.

— Да. Да, точно това искаш. Нека те питам още нещо, приятелю. Братко мой. Ще бъде ли това достатъчно?

— Като за начало — да.

Висшият свещеник отметна глава и избухна в смях. Усмихна се широко и зъбите му се бялнаха на светлината от свещта. Изправи се, увит с одеялото, а Гедер установи, че също се е ухилил. Да изрече думите и да срещне разбиране беше като да свали гигантска тежест от раменете си.

— Таях надежда, лорд Гедер — каза висшият свещеник. — От мига, щом те видях — високопоставен мъж от велико кралство, — надявах се, че това е времето. Че ти си знакът, който ни праща богинята. Наистина си ти, братко Гедер, наистина си ти. Ти намери своята истина и ако решиш да я почетеш, същото ще сторя и аз.

— Да я почета?

— Камнипол. Вашият велик град в сърцето на великата ви империя. Обещай й храм там, първия й храм в една нова епоха, освободена от лъжи и съмнения. Аз ще тръгна с теб към Камнипол, а чрез мен…

Гигантът разпери ръце с дланите нагоре. Заради свещта на пода изглеждаше така, сякаш предлага някому шепи, пълни с мрак. Усмивката на Гедер не слизаше от лицето му. Чувстваше се лек, жив и с ясен ум, както преди половин година, когато бе заровил ръце в замръзнала кутия със скъпоценни камъни.

— Чрез мен — довърши висшият свещеник — тя ще ти даде онова, което искаш.

— Милейди — поздрави я портиерът тралгун и се поклони.

— Добро утро, Андраш — каза Клара и се разкърши да отпусне схванатия си гръб. — Представа си нямаш колко се радвам да се върна в града. Много обичам имението, но през лятото там е непоносима жега. Винсен ще се… Помниш Винсен, нали? Той ще се погрижи за багажа ни, но не е лошо някой да му помогне.

— Да, милейди. Ако не бъркам, синовете ви са в лятната градина.

— Синовете?

— Капитан Бариат пристигна преди няколко дни — каза робът.

— Джори и Бариат в една и съща къща? Представям си как са ви измъчили.

Портиерът роб се усмихна.

— Хубаво е, че отново сте тук, милейди.

Клара потупа стареца по ръката, сетне побърза да избяга от затисналата площадчето жега в прохладата и сумрака на къщата. Признаците на немара се виждаха с просто око. Цветята във вазите бяха повехнали. Подът в преддверието не беше пометен, макар вятърът да беше навял мръсотия и боклуци. Въздухът беше задушен като в къща, където прозорците не са отваряни отдавна. Джори явно бе твърде снизходителен с прислугата. Или пък беше започнал да става разсеян като баща си. И в двата случая нещо трябваше да се направи.