Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Много е красива — каза тя.

— Вземи я — каза Ситрин. — И ми донеси нещо по твой избор, нещо силно.

— Магистра?

— Вино. Бира. Не ми пука. Просто го донеси.

Висшият свещеник — Басрахип или басрахипът, трудно беше да се каже — се облегна в стола си от метал и кожа. Потърка челото си с пръсти. Пръстите му бяха дебели и силни. Наоколо съскаха и примигваха свещи, димът им пълнеше стаята с миризма на горяща лой. Гедер облиза устни и каза:

— Първият ми частен учител беше тралгун.

Басрахип сви устни, погледна го и поклати широката си глава. „Не.“ Гедер обузда радостта си и пробва отново.

— Научих се да плувам в морето.

Широката глава се поклати бавно. „Не.“

— Като малък си имах любимо куче. Хрътка. Казваше се Мо.

Усмивката на висшия свещеник беше почти блажена. Зъбите му изглеждаха неестествено широки. Мъжът вдигна дебел пръст, посочи към гърдите на Гедер и каза:

— Да.

Гедер плесна с ръце и се засмя. Не за пръв път висшият свещеник правеше тази демонстрация, но пак беше забавно и изумително. Без значение каква беше лъжата и с какъв тон я изричаше Гедер, как модулираше гласа си или с какъв език на тялото я придружаваше, едрият мъж неизменно отгатваше кое твърдение е истина и кое — лъжа. Не сбърка нито веднъж.

— И го правите с помощта на вашата богиня, така ли? — каза Гедер. — Защото никъде не се споменава за това, а аз изчетох сума ти книги по въпроса. Там пише, че Праведния слуга е бил създаден от Морад, точно като тринайсетте раси и драконовите пътища.

— Не. Ние сме били тук още преди драконите. Когато великата паяжина била опъната и звездите били закачени на нея, богинята вече я е имало. Синир Кушку бил нейният дар за верните. Когато дошъл големият срив, драконите се уплашили от нейната сила. Те воювали помежду си, защото всеки искал Синир Кушку за себе си, като приятел и патрон. Великият Морад се престорил, че иска да сключи съюз, но богинята познала измяната в сърцето му. Довела ни тук, на сигурно място далеч от света и неговите боричкания, да чакаме, докато дойде времето да се завърнем.

— Това няма нищо общо с нещата, които съм чел по въпроса — каза Гедер.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Басрахип. Гласът му беше тих, спокоен и с онази странна пулсация, която обагряше всичко казано от него.

— Не, изобщо — каза Гедер. — Удивен съм! Цяла ера преди драконите? Никой не е писал за това. Поне аз не знам някой да е писал.

Извън малката каменна стая звезди блестяха в небето, а полумесецът на луната галеше с бледия си светлик каменния водопад. Прозирният мрак палеше въображението и Гедер си представи как исполинският каменен дракон над крепостния зид помръдва и обръща глава. Странните зелени щурци, с които беше пълен храмът, пееха в хор. Гедер опря длани на коленете си и се ухили.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че открих това място.

— Ти си високопоставен син на велика нация — каза висшият свещеник. — За мен е чест, че си дошъл толкова отдалече в нашия скромен храм.

Гедер махна смутено с ръка. Часове наред беше обяснявал, че макар да е благородник по произход, не е принц, защото в неговата родина това е титла, която не се използва за всеки срещнат. Откакто се помнеше, го наричаха „лорд“ и „милорд“, и макар значението да беше същото, „високопоставен син на велика нация“ му се струваше прекалено и го смущаваше.

Басрахип стана и се протегна. В същия миг далечен хриплив глас се извиси в призив за нощна молитва. Гедер си помисли, че Басрахип ще се извини и ще се присъедини към своите братя за ритуала. Свещеникът наистина тръгна към вратата, но на прага спря. Треперливият светлик на свещите рисуваше сенки по лицето му.

— Кажи ми, лорд Гедер. Каква беше най-голямата ти надежда, докато си пътувал насам?

— Ами, надявах се да открия Синирските планини, както и материал за Праведния слуга, който да включа в едно есе, върху което работя.

— И това е била най-голямата ти надежда?

— Да — каза Гедер. — Точно така.

— И сега, когато откри, каквото си търсел, това ще ти е достатъчно?

— Разбира се — каза Гедер.

Едрият мъж задържа погледа му и Гедер усети как се изчервява. Червенината плъзна по шията му и бързо покри страните му. Басрахип чака дълго, половин ден сякаш, после поклати глава.

— Не — каза меко той. — Не. Има и друго.

Дните след пристигането му в храма бяха изумителни, богати и смущаващи като сън. Първите два Гедер прекара в големия вътрешен двор между храма и крепостния зид с портите. Дузина дългокоси и брадати свещеници със светли раса седяха в полукръг пред него, докато той чертаеше карти и се мъчеше да обобщи и преразкаже столетия история. Задаваха му въпроси и той твърде често изпадаше в неудобната ситуация да признае невежеството си. Как са били определени границите на Астерилхолд и Северобреж? Кой има претенции към островите южно от Биранкор и западно от Лионеа? Защо първокръвните са съсредоточени в Антеа, синаите в Принцеп С’Аналде, тимзините в Еласе, а тралгуните и дартините си нямат своя ясно обособена земя? Защо казват на тимзините „буболечки“, на картадамите — „звънливци“, а на ясурите — „грошари“? Първокръвните имат ли си прякор и кой ги мрази?