Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Стоя там сякаш часове, събирайки сили да отиде при единствените хора, които би могла, с уговорки, да нарече свои приятели, свое семейство. Свои служители. Искаше й се Ярдем Хейн да излезе и да я види. Искаше й се Кари да се приближи по улицата. Или Опал да се надигне от морския си гроб и да я удуши — тук и сега.

Качи се по стълбите. Съблече роклята си и седна на леглото по долна риза. Потта й нито засъхваше, нито я охлаждаше.

Беше загубила. Продължаваше да й се струва невъзможно, нелогично. Не можеше да го повярва. Беше загубила. Поне истеричният плач беше отминал. Болката също се беше махнала, макар Ситрин да имаше смътното чувство, че само се е оттеглила за почивка и дреме като котка след успешен лов. И че ще се върне. За момента обаче не чувстваше нищо. Чувстваше се мъртва.

Беше загубила. А ревизорът идваше.

Слънцето се влачеше в широка дъга по небето. Ситрин седеше. Звуците откъм улицата се промениха, замаяният от жегата трафик се преля в по-енергичните и бодри шумове на вечерта. Пишкаше й се, но това можеше да почака. Откъде изобщо се беше взела влага в нея след толкова пот и сълзи? Ала тялото й явно си имаше свой график, със или без нейното одобрение. Когато усети, че не може да стиска повече, Ситрин взе нощното гърне и го използва. След като вече се бе размърдала, й стана по-лесно. Смъкна долната риза през главата си и я захвърли на пода. Облече тънка рокля с бродерия, изтича по стълбите и излезе на улицата, без да заключва вратата.

Всички прозорци на кръчмата бяха отворени да уловят морския бриз. Свещите и фенерите не бяха запалени заради жегата и помещението тънеше в сумрак, макар слънцето още да грееше. Ситрин познаваше келнерката — момиче с широко лице и черна коса до раменете. Миниатюрно кученце подскачаше нервно в краката на момичето. Ситрин тръгна към масата в дъното, масата, на която сядаше винаги. Там, зад опърпаното перде, имаше някой.

Кахуар Ем.

Ситрин събра сили и продължи напред. Седна срещу него. Хлабав капак се удари два пъти в рамката на прозореца и не потрети. Мъжът я гледаше с изражение меко и съпричастно. На масата пред него имаше преполовена халба бира.

— Добър вечер.

Тя не отговори. Кахуар цъкна с език.

— Надявах се да ти предложа нещо за хапване, бутилка вино. Извинение. Губернаторът можеше да ти го съобщи и по друг начин, по-щадящ.

— Не искам нищо от теб — каза тя.

— Ситрин…

— Не искам нито да те виждам, нито да те чувам повече, докато съм жива — продължи тя, всяка дума — хладна, ясна и обмислена. — Ако пак ме наближиш, ще накарам капитанът на охраната ми да те убие. И той ще го направи.

Изражението на Кахуар се втвърди.

— Разбирам. Признавам, че съм разочарован, магистра. Имах по-високо мнение за теб.

— Ти си имал по-високо мнение за мен ?

— Да. Не мислех, че си от жените, които изпадат в истерия и правят сцени. Но явно съм сбъркал в преценката си. Нека ти припомня, че ти сама дойде в леглото ми. Че сама реши да ме шпионираш в собствения ми дом. С какво право ме виниш, че съм го предвидил и съм взел предпазни мерки?

„Ти нямаш представа какъв беше залогът — помисли си Ситрин. — Не знаеш какво означаваше тази сделка за мен. Заради теб ще ми вземат банката.“

Кахуар стана и остави на масата три дребни монети за бирата си. Светлината открои грапавата му кожа, отне от младостта му. Това лято щеше да е осемнайсетото слънцестоене на Ситрин. И трийсет и петото за него.

— Ние сме търговци, магистра — каза той. — Искрено съжалявам, че трябваше да чуеш новината по толкова неприятен начин, но не и че ще занеса споразумението на моите старейшини. Дано оттук нататък вечерта ти е по-приятна.

Избута назад пейката, дървото изстърга по каменния под, и заобиколи Ситрин.

— Кахуар — каза тя остро.

Той спря насред крачка. Ситрин се стегна вътрешно. Думите бяха отлети от олово, толкова тежки, че с мъка ги изтегли през гърлото си.

— Извинявай, че те измамих — каза тя. — Че се опитах да те измамя.

— Недей — каза той. — Това е част от играта.

Малко след това келнерката дойде и взе монетите и халбата на Кахуар. Ситрин вдигна поглед към нея.

— Обичайното ли? — попита келнерката.

Ситрин поклати глава. Всичко от гърлото до стомаха й беше твърдо като камък. Вдигна ръка и с изненада установи, че меката шапчица още е на главата й. Махна я, спусна косата си, после вдигна сребърната фиба към светлината. Благородният метал улови рехавия светлик и сякаш го усили от твой собствен вътрешен източник. Келнерката примигна и се опули.