Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Не е така, милорд — възрази банкерът. — И двамата знаем, че дойдох тук с надеждата да спечеля предимство за банката си, а няма какво да спечелим от една гражданска война в Антеа. Ако се стигне дотам, ние няма да вземем страна. Направих каквото можах като представител на Медеанската банка. Няма да се връщам в Камнипол.

Досън изправи гръб. Банкерът отново се усмихваше и този път усмивката му подозрително намирисваше на жалостивост.

— Изоставили сте Даскелин? Сега?

— Антеа е голямо и богато кралство — каза Парин Кларк, — но моят работодател играе в по-голям мащаб. Искрено ви желая късмет, но Антеа си е ваша. Не е моя. Аз поемам на юг.

— На юг? Какво толкова има на юг, че да е по-важно от кризата в Камнипол?

— Една нередност в Порте Олива, която изисква вниманието ми.

Ситрин стоеше на дигата. Градът се разстилаше зад нея, морският простор и небето се ширеха отпред, докъдето й стигаше погледът. Там, където светлите плитки води на залива се сливаха с океанското тъмно, имаше пет кораба. Високите мачти се издигаха от водата като дървета. Прибраните платна удебеляваха реите. Малките плоскодънки на рибарската флотилия се прибираха трескаво към брега, за да освободят път на десетките лодки на лоцманите, които се надпреварваха кой пръв ще стигне до корабите и ще има честта да ги въведе в пристанището на Порте Олива.

Търговските кораби от остров Нарин най-сетне бяха пристигнали — пет кораба, плаващи в група под флаговете на Биранкор и Порте Олива. Отплавали бяха седем. Липсващите два се бяха отделили от групата, било заради буря, било по собствен избор, било заради пиратска атака. Можеше да пристигнат след ден, след седмица — или никога. На доковете под Ситрин търговци чакаха изтръпнали, затаили дъх в надежда и страх. Чакаха корабите да се приближат достатъчно, за да ги разпознаят. А после, хвърлеха ли котва корабите в пристанището, късметлиите щяха да се качат на тях, за да прегледат договорите и товарителниците, да теглят чертата и да разберат дали и колко са спечелили. Другите, чиито кораби не се бяха завърнали с групата, щяха да чакат на доковете или в пристанищните кръчми и да разпитват моряците за новини.

А после, след като капитаните докладваха на инвеститорите, след като докерите разтовареха стоката и я прекараха до складовете, след като трескавите дни на пазарлъци и разплащания преминеха над Порте Олива като вятър над вода, щеше да дойде време за подготовка, за нови пазарлъци, за нови договори. За плаването догодина. Корабостроителниците щяха да приемат корабите за ремонт. Новите инвеститори щяха да предложат договори и условия на капитаните. А Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива, щеше да се консултира с капитаните и водачите на гилдии и благосклонно да приеме предложенията, които щяха да превърнат града от обикновено пристанище в център на морската търговия за поколения напред.

А в ръката си, написано със зелено мастило върху хартия гладка като бита сметана, Ситрин държеше писмото, което й забраняваше да участва във всичко това. Разгъна го за пореден път. Беше кодирано, разбира се, но Ситрин беше прекарала достатъчно време над счетоводните тефтери и банковата кореспонденция на магистър Иманиел, за да разчете с лекота шифъра.

„Магистра Ситрин бел Саркор, незабавно прекратете всякакви преговори и търговия от наше име. Парин Кларк, старши ревизор и представител на холдинговото дружество, ще дойде при вас веднага щом това стане възможно. Дотогава нямате право да сключвате договори, да приемате депозити и да отпускате кредити. Тези условия не подлежат на обсъждане.“

Беше подписано лично от Коме Медеан. Почеркът на стареца бе накъсан и разкривен от подаграта. Не беше показала писмото на никого. Пристигнало беше преди осем дни и оттогава Ситрин водеше жестока вътрешна борба. Това беше първото нареждане, което получаваше от холдинговото дружество, и отговаряше напълно на очакванията й. Ревизорът щеше да дойде, точно както го беше планирала в началото. Щеше да прибере активите на ванайския клон, които Ситрин беше спасила. Всичките й мечти да вдъхне нов живот на клона, да го насочва така, както лоцманите щяха да поведат търговските кораби към тихите води на пристанището, щяха да рухнат. А тя щеше да се върне към истинската си същност. Не каруцарчето Таг, не контрабандистът, който се плаши от собствената си сянка, не магистра Ситрин. Просто Ситрин, но без Безел, Кам и магистър Иманиел. Без Ванаи.