Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Защо го прави, как мислиш? — попита Клара.

— По същата причина, поради която заточи мен за измяната на Исандриан — каза Досън. — Страх го е, че ако прояви благосклонност към нас, другите ще се вдигнат на оръжие. Ако пък повери сина си на тях, ще се разбунтуваме ние. А и щом Канл дава тон за песен, нищо чудно Симеон да има основания за страховете си.

— Бих могла да поговоря с Фелиа — предложи Клара. — Нейният съпруг се озова в кажи-речи същата позиция като Канл, нали? А с Фелиа не сме се виждали от много отдавна. Ще се радвам да си поговоря с нея.

— Абсурд. Да те пратя в Камнипол сама? При Фелдин Маас? Би било твърде опасно. Забранявам го.

— Няма да съм сама. Джори е там, а ще взема и Винсен Коу да ме пази.

— Не.

— Досън. Любов моя — каза Клара с твърдост, каквато Досън рядко чуваше от нея. — Позволих ти да ме спреш, когато по улиците имаше чужди наемници, но тях вече ги няма. Ако някой не протегне ръка, раната никога няма да заздравее. Симеон не може да го направи, горкият мечок, защото не е нещо, което да оправиш с кралска заповед. Ти и Фелдин не можете, защото сте мъже и не знаете как. Ще ти кажа как ще станат нещата — вие ще извадите мечовете, а ние ще си приказваме коя е била с най-хубава рокля на бала, докато не се отегчите толкова, че да върнете мечовете в ножниците. Само защото не ти харесва не означава, че е трудно.

— Късно е за това — каза Досън.

Клара вдигна вежда. Мълчанието се проточи, три удара на сърцето, после и четвърти.

— Значи трябва да събереш армия. Нали? — каза тя.

— Забранено ми е. Част от наказанието, докато изгнанието ми не изтече.

— В такъв случай — каза Клара и взе гергефа си — още тази вечер ще пиша на Фелиа, че ще се радвам, ако ме покани да й погостувам в столицата.

— Клара…

— Иначе си съвсем прав. Не бих си и помислила да тръгна без ескорт. Ти ли ще говориш с Винсен Коу, или да го направя аз?

Досън се изненада от обзелия го гняв. Скочи и хвърли на пода писмото от Канл Даскелин. Идеше му да грабне някоя книга, джунджурия някоя, или стол например, да ги метне през прозореца и да ги чуе как се разбиват на плочките в дворчето долу. Клара не вдигна поглед от бродерията си, тънката игла пробиваше плата, прокарваше конеца през него и излизаше отново от горната страна, пробиваше и прокарваше. Устата й беше стисната на черта.

— Симеон е и мой крал — каза тя. — Не само ти в този дом си с благородна кръв.

— Ще говоря с него — измърмори Досън през стиснато гърло.

— Извинявай, скъпи. Какво каза?

— Коу. Ще говоря с Коу. Но ако той не дойде с теб, и ти няма да ходиш.

Клара се усмихна.

— Би ли пратил при мен слугинята ми, скъпи? На излизане. Трябва да ми донесе принадлежностите за писане.

Ловджийската казарма бе извън гранитно-нефритените стени на имението. Беше дълга едноетажна сграда с тръстиков покрив, укрепен с плетени каиши и притиснат под тежестта на черепи и кости от едър дивеч. Прилежащият й двор беше обрасъл с бурени по краищата, където мъжете не минаваха достатъчно често, за да отъпчат тревата; имаше сламени чучела за тренировките по стрелба с лък. Въздухът миришеше на кучешки изпражнения от кучкарника в съседство, огромно дърво хвърляше сянката си върху едната страна на казармата.

Иззад казармата се чуваха гласове и Досън тръгна натам. Петима от ловджиите стояха около стар пън и се гощаваха с прясно сирене и топъл хляб. Всичките бяха млади мъже, гологърди в жегата. Неочаквана носталгия жегна Досън под лъжичката. Имаше време, когато и той беше същият, повече или по-малко. Силен, самоуверен и способен да се наслади в пълна мяра на един слънчев ден. По онова време Симеон беше до него. Годините бяха ограбили и двамата.

Един от младежите го забеляза, изпъна се, вдигна ръка за поздрав. Другите го последваха без бавене. Винсен Коу стоеше най-отзад, с насинено и подуто око. Досън тръгна към групичката, без да поглежда другите.

— Коу. Ела с мен.

— Милорд — каза ловджията и побърза да го последва.

Досън тръгна с енергична крачка по широката пътека, която водеше от имението до изкуственото езерце на север. Сенките на спираловидните кули шареха земята.

— Какво е станало? — попита Досън. — Изглеждаш така, сякаш си се опитал да хванеш камък с клепачи.

— Нищо важно, милорд.

— Кажи.

— Снощи пийнахме повечко, милорд. Едно от новите момчета се поразвесели и… подхвърли нещо по мой адрес, пък аз го сметнах за обидно. А после го повтори и реших, че е редно да го коригирам.