Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Усещаше как хората го следят с поглед, как го обвиняват и осъждат. Мълчаливо, разбира се. Никой не идваше да му каже в лицето, че е чудовище. Че стореното от него е по-лошо от всяко престъпление. Нямаше и нужда, защото Гедер го знаеше отлично. През всичките дълги дни и студени нощи, откакто беше поел на север към дома, пламъците ревяха безспирно в ушите му. Сънищата му бяха пълни с мъже и жени, очертани на огнения фон. Беше му заповядано да защити Ванаи, а той беше направил това . Ако крал Симеон заповядаше да го съсекат на място, в тронната зала, пак щеше да му е малко.

Пробвал бе да се разсее с книгите си, но дори легендите за Праведния слуга не можеха да го отклонят от въпроса, който го измъчваше безспир — какво щеше да отсъди кралят? Понякога, в по-светлите моменти, го изпълваше надежда, че крал Симеон ще слезе от Разсечения трон, ще избърше сълзите му с височайшата си ръка и ще го опрости. В най-тъмните си представяше как кралят го праща обратно във Ванаи, където да бъде набит на кол сред мъртъвците и да бъде изяден жив от същите гарвани, които са пирували с техните трупове.

Между тези две крайности съзнанието му бълваше почти безкрайно разнообразие от мрачни образи. И колкото по-познати ставаха планините и долините наоколо, колкото по-дълбоко навлизаше драконовият път сред хълмове, които Гедер познаваше до болка, толкова сценариите за смъртта и унижението му ставаха по-страшни, но и придружени от някаква мрачна надежда. Ще го изгорят на клада? Това би било справедливо. Ще го тикнат в затвор на открито, където хората да го замерят с лайна и мъртви животни? Напълно заслужено. Всичко… всичко … щеше да е за предпочитане пред мъчителното и мълчаливо чувство за вина.

Големият полуостров на Камнипол затъмни хоризонта, скалите синееха от разстоянието. Самият Кралски шпил се виждаше като смътна светлинка. Самотен конник би могъл да измине разстоянието за два дни. На неговата войска щяха да й трябват пет. Хитреците на краля сигурно вече го виждаха. Гедер не можеше да откъсне погледа си от великия град, разкъсван между копнеж и смъртен страх. С всяка измината миля страхът му растеше едновременно с растящата навалица по драконовия път.

Обработваемите земи на чифлиците около столицата бяха сред най-добрите в света, тъмната почва се напояваше от реката, беше богата и плодородна, подхранена от утайката на стотиците битки, водени тук през последните хиляда години. Дори в гладния сезон след топенето земята ухаеше на растеж и обещаваше богата реколта. Козари караха стадата си към драконовия път от ниските зимни пасища и ги прекарваха към планините на запад. Фермери караха волове към нивите за оране. Бирници пътуваха с малобройните си въоръжени ескорти, за да съберат каквото могат от малките градчета, преди договорите им да са изтекли. Сам мъж на хубав кон беше рядка гледка, затова Гедер се досети, че сивият жребец, яздещ на юг, идва при него. Чак когато конят намали, Гедер си отдъхна, познал в ездача му Джори Калиам.

Смуши своя кон към разкаляната ивица покрай драконовия нефрит, така че колоната да продължи по пътя без него. Джори спря жребеца си толкова близо до неговия, че конете можеха да се шамаросват един-друг с опашките си, а коляното на Гедер се опря в неговото седло. Лицето на Джори беше посивяло от изтощение, но очите му грееха ясни като на ловна птица.

— Какви са новините? — попита Гедер.

— Трябва да дойдеш с мен. По най-бързия начин — каза Джори.

— Кралят? — промълви Гедер, но Джори поклати глава.

— Баща ми. Иска да говори с теб възможно най-скоро.

Гедер облиза устни и обходи с поглед каруците, които се влачеха по пътя. Повечето каруцари и мечоносци се правеха, че не забелязват двамата мъже, други ги зяпаха открито. От момента, в който беше оставил зад гърба си трупа на Ванаи, Гедер се бе утешавал с мисълта за Камнипол, заветната цел, която да сложи край на терзанията му. Сега, когато времето беше настъпило, изведнъж му се прииска да отложи мига на развръзката с още малко.

— Не знам дали ще е разумно — каза той. — Няма на кого да прехвърля командването, а ако аз…

— Дай го на Брут — прекъсна го Джори. — Може да не е особено бърз в главата, но е достатъчно компетентен да води колона войници по хубав път. Кажи му да спре войската на лагер пред източната порта и да чака по-нататъшни указания. В никакъв случай да не разпуска хората.

— Ами, такова… трябва да мисля и за бойния дух на войниците — каза Гедер. — Не искам да сметнат, че съм ги изоставил.