Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Войната е такава, Джори, отвратителна — каза Досън. — Ние сме мъже, синко. Не момчета, които размахват пръчки и побеждават злия магьосник. Правим онова, което изискват от нас честта и дългът, и често то е ужасно. При обсадата на Анинфорт бях на твоите години. Уморихме ги от глад. Не с огън, а с бавна, мъчителна смърт, която покоси хиляди. А най-слабите умират първи. Децата. Старите хора. А заразата, която плъзна в обсадения град? И тя беше наше дело. Лорд Ергилиан прати хора из цялата околност да издирят болни от чума и да ги доведат. Изпратихме ги в града уж като емисари. Докато защитниците се усетят и ги убият, заразата вече бе плъзнала. Всеки ден жени идваха при портите с пеленачета на ръце и ни умоляваха да им вземем децата. Обикновено не им обръщахме внимание. Понякога вземахме бебетата и ги убивахме пред очите на майките им.

Джори беше пребледнял като платно. Досън се наведе напред и сложи ръка на коляното му. Винаги правеше така, когато разговаряха сериозно, още откакто момчето беше съвсем малко. За миг го изпълни тъга, че онова тънконого момченце вече го няма и че този момент — този разговор, така подобен на друг, който Досън беше провел преди много години със своя баща — е част от окончателната смърт на момченцето. Но момченцето трябваше да умре, за да се роди мъжът. Това придаваше смисъл на загубата и я правеше поносима. Повече от това Досън не можеше да предложи на сина си.

— Анинфорт се разбунтува срещу трона — каза той — и трябваше да бъде наказан. Не искаха да се предадат, упорстваха. Затова трябваше да познаят отчаянието. Децата, които носеха при портата, бяха полумъртви от глад. Нямаше да оцелеят така или иначе. И ако децата, които убихме тогава — децата, които аз убих, — са станали причината градът да се предаде една седмица по-рано, отколкото би се предал иначе, значи съм постъпил правилно. Но тогава страдах, както страдаш ти сега.

— Не го знаех — промълви Джори.

— Не съм ти го казвал. Мъжете не товарят децата си със своите драми. И на майка ти не съм казвал. Не е нужно и тя да страда заедно с мен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това с Ванаи е различно. Опожаряването му не постигна никаква разумна цел.

Досън отвори уста да каже нещо — нещо мъдро и успокоително, стига първо да го измислеше, — но в същия миг мислите му се подредиха и щракнаха по местата си в мозайката. Ванаи. Исандриан. Въоръжените наемници, които се изсипаха в Камнипол уж в чест на принц Астер. Войската, която се връща от юг под командването на Гедер Палиако.

— Ааа — проточи той.

— Татко?

— Къде е Палиако? Тук ли е?

— Не. С войската е. На една седмица след мен, предполагам.

— Много далеч значи. Трябва да го докараме тук по-рано.

Досън скочи на крака. Отвори рязко вратата и извика Коу. Ловджията се появи на мига, сякаш тъкмо това беше чакал. Първите указания на Досън бяха прости и ясни — да намери другите. Не само Канл Даскелин, а всичките половин дузина, които бяха свързали съдбата си с неговата в това начинание. Времето беше кратко, победата — несигурна. Коу изслуша указанията, без да задава въпроси, тракна с пети и изчезна. Досън се върна в стаята. Джори го гледаше въпросително и той вдигна ръка да го спре.

— Ще те помоля за една последна услуга, преди да се отдадеш на заслужената си почивка, синко. Не бих те молил, но вярвам, че съдбата на трона зависи от това.

— Само кажи.

— Доведи ми Гедер Палиако. По най-бързия начин.

— Добре.

— Джори. Възможно е смъртта на Ванаи да е спасила нас.

Гостите на Досън пристигнаха. Освен Одерд и Даскелин дойдоха графът на Реченблат и барон Наринг. Другите не били у дома и след като докладва, Коу излезе отново да ги търси. Но и тези бяха достатъчни. Петима мъже, всеки от тях глава на семейство от висшата благородническа прослойка и господар на земи със стратегическо значение. Някои седяха, други стояха прави, а Канл Даскелин крачеше нервно. Още бяха с везаните си брокатени шапки от парада на Исандриан. Клара беше пратила две слугинчета да сервират вода, овкусена с краставици, и хапки препечено и от двете страни сирене. Подносът стоеше недокоснат до стената.

Откакто пратеникът от Ванаи беше пристигнал при краля, из града бяха плъзнали десетина различни слуха. Досън виждаше чувството за несигурност по лицата на съконспираторите си, долавяше го и във въздуха. Собственото му чувство за неотложност беше като живо същество, което му лази по гърба. Ако щяха да действат, трябваше да действат бързо, преди дворът да е решил как точно да тълкува новината. Преди кралят да е решил.