Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Какво е станало? — попита Досън.

— Синът ви се върна — каза Коу. — Носи новини от Ванаи.

— Какво?! — възкликна Досън.

— Опожари го — каза Джори, наведе се напред на пейката и почеса едно от кучетата между ушите. — Нареди да излеят варели с масло по улиците, да заключат портите и го подпали.

Беше изминала година, откакто Досън бе видял за последно най-малкия си син, и за това време момчето се беше променило. Седнал в зимната градина, Джори изглеждаше по-голям от годините си. Скулите му бяха по-подчертани, лицето отслабнало — сигурни белези, че един мъж се връща от продължителна военна кампания, — а вечната му усмивка, която надничаше доскоро зад всяко негово изражение, беше изчезнала. Изтощение дърпаше раменете му надолу, от дрехите му се разнасяше миризма на конска пот и немит войник. Без никаква връзка с останалото, като дребен детайл от сън, придобил несъразмерно значение, Досън бе споходен от мисълта, че Джори и Коу спокойно могат да минат за братовчеди. Стана и подът сякаш се килна под краката му. Отиде при големите прозорци и се загледа в градината отвън. На сенчестите места още се задържаше сняг, ала зеленината упорито смекчаваше тъмните багри на дървесната кора. Черешите в дъното на градината бяха цъфнали в бяло и розово.

„Гедер Палиако е опожарил Ванаи.“

— Дори не ни позволи да плячкосаме града — каза Джори. — Не че би имало време. Пратил беше куриер ден преди да подпали Ванаи. Уморих сума ти коне в опит да го изпреваря.

— И почти успя — чу Досън собствения си глас.

— Той знае ли, че Гедер беше издигнат за лорд-протектор благодарение на теб?

Досън разбра въпроса със закъснение от няколко удара на сърцето, а междувременно умът му вече беше прескочил към свои въпроси.

— Палиако защо го е направил? — попита той. — За да подкопае моите позиции?

Джори помълча, загледан в ясните глуповати очи на кучето пред себе си, сякаш двамата водеха свой си, частен разговор. Когато най-сетне отговори, подбираше думите си внимателно:

— Не ми се вярва. Нещата не вървяха добре. Той взе някои лоши решения и те дадоха плод почти едновременно. Знаеше, че никой не го взема на сериозно.

— Подпалил е един от Свободните градове, защото се е чувствал пренебрегнат?

— Унизен — каза Джори. — Защото беше унизен. Отдалече нещата изглеждат различно.

Едно от кучетата изпъшка тихо и продължително. Пойна птичка със синкави пера кацна на клон пред прозореца, втренчи се в двамата мъже, после отлетя. Досън опря пръсти в студеното стъкло и топлината им го запоти. Мислите му препускаха в различни посоки. Стотиците бойци, пристигнали в Камнипол уж като състезатели в игрите, които Исандриан беше финансирал с пари, взети назаем от Астерилхолд. Ведрото непроницаемо изражение на Парин Кларк, банкера от Северобреж. Негодуванието на Канл Даскелин. А сега и опожареният град.

Твърде много неща се случваха едновременно и всяко теглеше в различна посока.

— Това променя всичко — каза той.

— Той се промени — продължи Джори, сякаш баща му не беше казал нищо. — Винаги е странял от останалите, възприемахме го като клоуна на компанията. Всички му се присмиваха. Подиграваха му се в лицето, а повечето пъти той дори не го забелязваше. Но след като опожари Ванаи, вече никой не се смееше. Дори той.

Момчето гледаше към прозореца, но виждаше нещо друго. Нещо далечно, но по-реално от стаята, стъклото и разцъфналите дървета в градината. В тази празнота имаше болка, болка, която Досън познаваше. Това го отрезви и той прогони хаотичните мисли от главата си. Синът му имаше нужда от него, така че светът щеше да почака. Нищо че надаваше кански вой да привлече вниманието му.

Досън седна. Джори погледна към него, после встрани.

— Разкажи ми — подкани го Досън.

Момчето се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Поклати глава.

— Бил съм на война — продължи Досън. — Виждал съм хора да умират. Носил съм товара, който ти носиш сега, и знам, че ще те преследва, докато не го излееш навън. Затова ми разкажи.

— Не знаеш какво направихме, татко.

— Убивал съм хора.

— Ние убихме деца — каза Джори. — Убихме жени. И старци, които нямаха нищо общо с кампанията, освен факта, че живеят във Ванаи. А ние ги убихме. Източихме водата и после драснахме клечката. Онези, които се опитаха да прехвърлят стените, посякохме.

Гласът му трепереше, очите му бяха отворени широко от ужас, но сухи, без сълзи.

— Направихме нещо отвратително, татко.