Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Белегът на истинския водач — каза Гедер и загуби нишката на мисълта си. — Белегът на истинския водач…

— Моля да ме извините — каза баща му. — Гедер, момчето ми?

Гедер се изправи почти без да залита, сътрапезниците му кимнаха, станаха на свой ред и се отдалечиха.

— Става късно за старец като мен — каза Лерер Палиако, — но не можех да си тръгна, без да поговоря с теб. Ти надмина всичките ми надежди, синко. Не бях виждал хора да говорят с такова уважение за семейството ни, откакто… Ами, май никога.

— Ще дойда с теб — каза Гедер.

— Не, не, не. Това е твоята нощ. Остани и се забавлявай.

— По-хубаво ще ми е да си поговоря с теб — каза Гедер и очите на баща му се насълзиха.

— Ами… добре тогава.

Откриха лейди Калиам в навалицата и й благодариха многословно. А после разговорът неусетно се обърна и се оказа, че лейди Калиам има за какво да благодари на тях, при това с най-мили думи, почти все едно вечерта дотук е била тиха сбирка на приятели, които се виждат рядко. Клара настоя да вземат носилката, с която Гедер беше минал през града. Да се ходи по тъмните улици не било безопасно, а и тя никога не би позволила скъпите й гости да си тръгнат пешком. Сбогуваха се, когато Джори се появи и протегна ръка на Гедер. Гедер я стисна с насълзени очи.

Докато тралгунските роби ги носеха по тъмните улици, Гедер зяпаше обсипаното със звезди небе. Далеч от шумната веселба екстазът на облекчението му се поохлади и той с изненада откри, че страхът му не е изчезнал напълно. Не беше нито толкова остър, нито толкова всепоглъщащ като преди, но го имаше. Не точно страх, а навикът да се страхува, който той, очевидно, още не беше успял да преодолее.

Баща му се изкашля.

— Чакат те големи неща, момчето ми. Издигаш се.

— Не знам — отвърна Гедер.

— О, не. Не. Нали ги чух с ушите си какво говореха. Точно сега политическата ситуация в двора е много деликатна. Грози те сериозната опасност да се превърнеш в символ на нещо. — Баща му говореше с приповдигнат тон, ала нещо в раменете му беше като на човек, който се стяга да поеме удар.

— Не си падам по политиката — каза Гедер. — Предпочитам да се прибера у дома и да поработя по книгите, които открих във Ванаи. Някои от тях ще ти харесат. Започнах да превеждам едно есе за последните дракони. Авторът твърди, че го е писал само няколкостотин години след падането на Морад. Ще ти хареса.

— Несъмнено — каза Лерер.

Водещият тралгун изръмжа изразително и носилката плавно влезе в остър завой, смъквайки се едва доловимо, за да противодейства на промяната в посоката.

— Сър Клин не дойде тази вечер — каза Лерер.

— Нищо чудно — отвърна Гедер. За миг се върна мислено към замръзналия воденичен вир, видя се клекнал край съкровището, което можеше да спаси управлението на Клин. — Едва ли му е много приятно. В крайна сметка Ванаи беше негов, но той не се справи и го отзоваха. А сега мен ме посрещат с почести. Със сигурност не му е приятно.

— Прав си. Да. Лорд Терниган също не дойде.

— Може да е имал друг ангажимент — каза Гедер.

— Това ще да е било. Сигурен съм.

Куче излая жално в някаква пресечка. Вятърът, прохладен в пълната бална зала и градината пред нея, тук хапеше мразовито.

— Не всички придворни присъстват на дворцовите празненства — каза Гедер. — Аз и толкова не очаквах да дойдат.

— Да, естествено. Тържеството обаче си го биваше, нали?

— Да.

Потънаха в мълчание. Гедер го болеше гърбът. След усилната езда и танците утре щеше да е схванат целият.

— Гедер?

Гедер изсумтя.

— Внимавай с тези хора. Те не винаги са такива, каквито изглеждат. Дори когато вземат твоята страна, не е лошо да ги държиш под око.

— Така и ще направя — отвърна Гедер.

— И не забравяй кой си. Какъвто и да те искат те, ти не забравяй кой си наистина.

— Няма.

— Добре — каза Лерер Палиако. Щеше да е тъмен силует на тъмен фон, ако звездната светлина не се отразяваше в очите му. — Така те искам, момчето ми.

Маркъс се приведе ниско с ръце покрай тялото. Дръжката на дървения меч в ръката му беше хлъзгава от пот. Първокръвното момче в другия край на ямата беше с бойни панталони и със сериозно изражение. Маркъс чакаше. Момчето облиза устни и вдигна меча пред себе си.

— Не бързай — каза Маркъс.

Въздухът в гимнастическия салон беше горещ, спарен и влажен. Сумтенето и виковете на другите бойци се бореха за надмощие с гъргоренето на водата в тръбите, които захранваха баните с топла вода. Поне десетина мъже стояха край ръбовете на ямата. Повечето бяха картадами и първокръвни, макар че имаше и двама тимзини, малко встрани от останалите. Ярдем Хейн също беше там, задъхан и потен. Не беше дошъл нито един синай.