Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Маркъс видя как момчето променя центъра на тежестта си, готово да атакува. Държеше меча си леко настрани, в източен стил, значи беше преминало някакво обучение. Маркъс блокира удара, от дървеното острие се посипа тебеширен прах, после се премести от лявата страна на противника си. Момчето се обърна и Маркъс стовари меча си отгоре надолу. Младежът блокира толкова яростно, че и двете остриета отскочиха от силата на сблъсъка. Маркъс премести меча в лявата си ръка и удари отново, ниско този път, следейки стойката на противника.

След като избегна успешно и двете атаки на Маркъс, момчето набра кураж. Стисна по-силно оръжието си, направи заблуждаващ ход надясно, доста тромав, и се стрелна наляво. Маркъс блокира спокойно удара, после прибра острието към себе си през гъстия като супа въздух и перна силно момчето през гърдите. Младежът залитна назад. Намазаният с тебешир учебен меч беше оставил бяла следа през гърдите му, от най-долното ребро до ключицата.

— Следващият! — извика Маркъс.

— Този беше последният, сър — каза Ярдем.

— Благодаря ви, капитан Уестер, сър — каза момчето. Кожата на голите му гърди се беше зачервила и вече отичаше на мястото на удара. Маркъс съжали разсеяно. Не бе имало нужда да наранява младежа.

— Аз ти благодаря, синко. Справи се добре — каза Маркъс и момчето се усмихна широко.

Маркъс сложи ръце на ръба на ямата и се изтегли нагоре. Болеше го цялото тяло, от раменете до стъпалата. Хубава болка. Ярдем му хвърли влажен парцал и Маркъс изтри потта от лицето и врата си. Това беше третата група мъже, които изпитваха, за да попълнят отряда си. Както и в предишните две, кандидатите бяха най-различни. Някои бяха дошли, защото отчаяно си търсеха работа, а не притежаваха други умения освен охотата да причиняват болка. Други просто искаха да се похвалят, че са се били срещу Маркъс Уестер. Много по-малко се бяха явили на изпита, защото разбираха от занаята и защото предложението на Маркъс ги е сварило временно без друг ангажимент.

В последната категория беше и един як картадам със сивкавозлатиста козина и кабралски говор. Маркъс улови погледа на Ярдем и го посочи с брадичка. Ярдем кимна.

— Ти — каза Маркъс. — Как рече, че ти е името, приятел?

— Ахариел — отговори картадамът. — Ахариел Акабриан.

— Добре се биеш. Какво те води в Порте Олива?

— Сключих договор с един отряд от остров Нарин. Работата беше предимно гарнизонна, но после командирът взе да си ляга при пешаците. Плъзнаха слухове и аз реших, че е по-добре да се махна. Мислех да си пробвам късмета в Свободните градове. Щото, покрай Ванаи и прочие, там с години ще харчат луди пари за охрана. Но после чух, че ти търсиш хора.

— При мен работата няма да е гарнизонна — предупреди го Маркъс.

Картадамът вдигна рамене.

— Реших, че ти си човек, дето си подбира работата. Заради Уодфорт, Градис и прочие. Ако работата е достатъчно добра да задържи теб, значи ще е добра и за обикновен наемен войник като мен.

— Оптимист си — рече Маркъс. — Но ще се радваме да работиш за нас, ако условията те удовлетворяват.

— Нямаше да ви губя времето, ако беше иначе — отвърна Ахариел.

— В такъв случай утре сутринта се яви на служба. Ще те включим в графика за дежурства.

Ахариел козирува, обърна се и си тръгна.

— Харесва ми — каза Маркъс. — Не говори много.

— Значи ще се впише отлично, сър — каза Ярдем.

— Приятно е пак да имаш истински отряд.

— Така е.

Маркъс метна парцала на ръба на ямата и попита:

— Време ли е?

— Ще трябва да тръгнем скоро — каза Ярдем.

В началото на лятото улиците на Порте Олива бяха горещи и претъпкани. Просяци висяха по ъглите, а навалицата сякаш имаше свой дял в задушливата жега, не по-малко от опулилото се крайморско слънце. Въздухът миришеше на океан, на мед, горещо масло и кимион. Дрехите също се бяха сменили. Вече не се виждаха жакети и плащове. Синайските мъже и жени се разхождаха по улиците в прозрачни роби, които се увиваха и гънеха около тънките им тела, като да обгръщаха сенки или призраци. Картадамите се бръснеха почти до голо, оставяйки тук-там козина колкото да се накичат с традиционните си мъниста, а облеклото им се състоеше от набедрени препаски и къси блузки с гол гръб, които не оставяха почти нищо на въображението. Ала първокръвните привличаха най-вече вниманието на Маркъс — сякаш измъкнали се от зимните си пашкули, мъже и жени се разхождаха, облечени в ярки цветове, в зелено, жълто, розово. Туниките им бяха срязани отстрани да пропускат както въздуха, така и скришни погледи към голата кожа отдолу. Сякаш всеки ден беше празник.