Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Защо не ти харесва планът, капитане? — попита актьорът.

Маркъс се подразни, а после изведнъж му се пригади и правилният отговор изплува в главата му. Почеса се по крака и дръпна ръка. Грубият плат боцкаше. А ръцете си видя по-стари от очакваното. В мислите му те още бяха ръцете, които помнеше от първата си военна кампания. Силни, гладки, сръчни. Сега бяха покрити с белези. Преди години беше загубил в битка половината от нокътя на десния си палец. Нокътят уж беше пораснал отново, но крив някак. Кокалчетата му изглеждаха несъразмерно големи. Мазолите бяха толкова плътни, че на места жълтееха. Маркъс обърна ръце и се загледа в дланите си. Ето ги малките светли белези от зъбите на куче, което го беше ухапало сякаш преди сто години. Бяха много малки, но се виждаха, ако се вгледаш.

— Тя знае какви са рисковете, но не ги разбира — каза накрая Маркъс. — Мога да й кажа всичко, което казах на теб, и тя ще започне да спори. Ще изтъква контрааргумент на всеки мой довод. Ще каже, че запазването и увеличаването на капитала оправдава решението й. Че холдинговото дружество, така наречената компания майка, няма да носи отговорност за нейните евентуални провали, нито тя, нито другите клонове, а евентуалните й успехи ще им донесат приход, което е за предпочитане пред невъзвратимата загуба на капитала в случай на обир или злополука по пътя към Карс.

— Но въпреки това… — каза майстор Кит.

— Знам как да я защитя от разбойници и бандити. Знам как да се бия с пирати. Но не знам как да я предпазя от самата нея, а Бог ми е свидетел, че това момиче само си е най-големият враг.

— Сигурно е трудно, нали? Да изгубиш контрол над ситуацията — каза майстор Кит.

— Аз не се опитвам да контролирам Ситрин — отвърна Маркъс.

— А на мен ми се струва, че я контролираш, макар че съм готов да чуя аргументите ти в обратния смисъл. Назови ми три решения, които Ситрин е взела самостоятелно. Откакто я познаваш, разбира се.

Ярдем Хейн надвисна над актьора. Бършеше маслото от ръцете си с окъсан сив парцал. За миг Маркъс се обнадежди, че това ще му даде повод да отклони въпроса, но Ярдем мълчеше. Явно се беше приближил, за да чува по-добре разговора им, а не за да му сложи край.

— Ами онова с роклята — каза Маркъс. — Да идва на представленията ви също го реши сама.

— Дотук две. Третото? — каза майстор Кит.

— Избра рибата за вечеря — каза Маркъс.

— И как би сравнил това с другите договори за охрана, които си сключвал през годините? — попита актьорът. — Струва ми се, че възприемаш Ситрин не като свой работодател, а като малко момиче, което е изплувало в прибоя и се бори с вълните. Тя плати ли ти вече?

— Не, нищо не ни е платила — изсумтя тралгунът.

— Ти не се меси — каза му Маркъс. — Не ни е платила, защото няма с какво. Няма свои пари. Цялото това богатство е чуждо.

— А сега — каза майстор Кит — има вероятност това да се промени и Ситрин да стане платежоспособна. И да взема по-важни решения от това дали да ядете риба или пиле на вечеря. Или каква рокля да си купи. Ако планът й проработи, тя ще е в състояние да избира къде да живее, как и дали да си наеме охрана и за всичките други неща, които вървят с банкерското занятие. Подозирам, че ти ще си тук и тогава, ще си до нея, ще я пазиш. Ала само като професионалист, на когото се плаща.

— Което не съм правил досега? — каза Маркъс.

— Което не си правил досега — потвърди майстор Кит. — Защото ако го беше правил, щеше да попиташ Ситрин, преди да убиеш Опал.

— Тя щеше да вземе погрешното решение, да я съжали.

— И според мен именно затова ти не я попита. И затова се боиш от момента, когато ще ти се наложи да я питаш и да се съобразяваш с преценката й, та дори да смяташ, че е погрешна.

— Тя е малко момиче — каза Маркъс.

— Всички жени са били малки момичета — каза майстор Кит. — Ситрин. Кари. Кралицата на Биранкор. Дори Опал.

Маркъс измърмори нещо цинично под нос. На улицата вън човекът със залозите се развика за пореден път. Всеки можел да спечели цяло състояние. Приемали се всякакви залози.

— Съжалявам за Опал — каза Маркъс.

— Знам, че съжаляваш — каза майстор Кит. — Аз също съжалявам. Познавах я отдавна и през половината от това време бяхме близки. Но Опал сама направи своя избор.

— Значи не сте били любовници, така ли? — попита Маркъс.

— Не и в последно време.

— Но ти е била близка. Бяхте колеги, пътувахте заедно. Ти, един вид, отговаряше за нея.

— Да.

— И въпреки това ми позволи да я убия — каза Маркъс.