Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Ще ги инвестираш — повтори капитанът, все едно Ситрин беше казала „ще ги изям“.

— Коприната, тютюна и подправките мога да дам на консигнация. Дори някой да ги открадне след това от търговците, банката ще си получи заплащането. Можем да направим същото с бижутата и скъпоценните камъни, или на консигнация, или да ги продадем директно, а получените средства ще раздадем като кредити. Или ще купим с тях дялове в местния бизнес. Някаква част ще трябва да запазим все пак. Пет процента, да речем. Но с името на Медеанската банка зад гърба си лесно и бързо — още преди търговските кораби да пристигнат от остров Нарин — ще обърна девет десети от нещата в тази стая в документи, които не биха имали никаква стойност за другиго освен за нас. А петте процента, които ще задържим, едва ли ще са толкова привлекателна плячка, че да ги вардим денонощно.

— Ти си много, много пияна — каза Уестер. — Не се краде така. Крадците взимат нещо и после духват.

— Няма да го крада. Ще го пазя — каза Ситрин. — Така работят банките. Никога не държат всичките си пари в сейфа като примамка за крадците. Влагат ги. Дори да загубиш някаква част от парите си в неуспешна сделка или някой да открадне оперативните ти наличности, пак ти остават приходите от лихви и по другите договори. Винаги можеш да си стъпиш на краката. А дори всичко да се обърка, какво? Ще ни тикнат в затвора?

— В затвора е лошо — изръмжа Ярдем.

— Не толкова лошо, колкото да те убият и да те хвърлят в морето — възрази Ситрин. — Ако направите каквото ви кажа, шансовете ни да опазим парите се подобряват, а последствията от евентуален провал няма да са толкова страшни.

— С други думи — каза с тих глас капитан Уестер, — ти искаш да вземеш огромна сума пари, които не са твои, и да основеш клон на същата банка, от която крадеш парите? Ще те погнат.

— Естествено, че ще ме погнат — каза Ситрин. — И ще открият, че съм умножила парите им. Ако го направя както трябва.

Видя как изумлението му се колебае на ръба между присмеха и гневния изблик. Видя го и тропна с крак по пода.

— Чуй ме — каза тя. — Чуй гласа ми, капитане. Мога да го направя.

— Внимавай — каза Маркъс.

— Внимавам, сър.

— Е, внимавай повече.

Седем прежни опита вече лежаха на пода помежду им — договори и споразумения между мъртви хора за мъртви активи, без значение сега. Ала както беше посочила Ситрин, всеки от тези документи носеше подписа и кървавия отпечатък от палеца на магистър Иманиел от Ванаи. Номерът беше пергаментът да се потопи във восъка така, че восъкът да покрие само подписа и отпечатъка, но нищо друго. След това листът можеше да се сложи в разтвор на сол и течно масло, който да размекне мастилото. След като пергаментът престои един ден във въпросната смес, можеха да изстържат мастилото с писарски камък, после да го измият с урина, която да избели остатъчните следи. С голяма доза късмет в края на процеса щяха да разполагат с празна страница, която Ситрин да запълни с грижливо обмисления си текст, предварително подписан и белязан от покойния директор на банката. Човек, който — според тяхната версия — е предсказал смъртта на Ванаи от антийски ръце и е измислил начин да премести банковия клон в Порте Олива, назначавайки Ситрин за свой официален представител.

Всичко това можеше да стане, ако успееха да сложат восъка на правилното място. Маркъс се наведе напред и посегна предпазливо към пергамента.

— Ако просто го…

— Сър?

— Ярдем?

Ушите на тралгуна се свиха назад, толкова близо до главата, че обиците полегнаха върху скалпа му.

— Иди ей там, сър.

— Но аз…

— Върви.

Маркъс размърда пръсти току до пергамента, изсумтя и се обърна. Кутиите в малката квартира над пункта за залагания бяха пренаредени и разделяха малката стая на две още по-малки. Топъл вятър се щураше навън, подръпваше кепенците и изобщо правеше света още по-неспокоен и изнервен. Маркъс отдавна не беше посрещал пролетта в южно пристанище и силната солена миризма откъм залива му навяваше мисли за вчерашна риба. Ситрин седеше на едно столче, навлякла каруцарските си одежди, Кари се беше свила до нея, а майстор Кит стоеше на две крачки от тях, скръстил ръце на гърдите си.

— Това беше по-добре — каза майстор Кит, — но този път сякаш залитна в другата посока. Не трябва да изглеждаш все едно носиш товар. Опитай се да не мислиш за тежест, а си представи, че си наметнала тежък вълнен плащ.

Кари сложи длан на гърба й.