— Съгласен съм — каза Баниен и удари с длан по плочата. — Но смъртта на Палиако е като да скършиш меча, без да скършиш ръката, която го държи. Имаме и друг проблем.
— Разбира се — каза Досън. — Свещениците. Трябва да ги избием до крак. И да изгорим храма.
Ситрин никога не беше стигала толкова далеч на север. Някои неща, повечето дребни подробности, знаеше от разказите на магистър Иманиел, но представите, които си беше изградила, не винаги съвпадаха с действителността. Знаеше например, че северното крайбрежие е осеяно с каменни рибарски къщи, но си ги беше представяла като четвъртити солидни постройки по подобие на ванайските, само че по-малки. В действителност обраслите с мъх буци приличаха повече на естествени образувания, израсли по своя воля от сиво-зелените брегове, отколкото на постройки, дело на човешка ръка. Чувала бе за големите летящи гущери, които живеели на скалните островчета и се хранели с риба, но си ги беше представяла като малки дракони, а не като тромави прилепоподобни създания. Имаше и други неща, неочаквани и чудни по свой начин. Тук дните бяха още по-дълги, слънцето отстъпваше неохотно през нощта за няколко часа, преди да изгрее отново. Зимата щеше да промени това, разбира се, мракът и студът щяха да се раздуят и да вземат своето с лихвата. Когато плаването приключи и корабът им пристана в Естинпорт, Ситрин стъпи на земята на имперска Антеа.
Не й беше хрумвало, че земята може да има своя физиономия и самоличност, но докато пътуваха към великия Камнипол, разликите буквално се набиваха на очи. Целия си живот Ситрин беше прекарала близо до бреговете на Вътрешното море. Преди година беше прекосила планините на изток към Порте Олива. Видяла беше горите северно от Свободните градове. Но в голямата си част онези места бяха хомогенни — или планина, или гора, или крайбрежие. А тук всичко го имаше на едно място — скали до тучни ливади, ливади до вековни дървета. Плодородна обработваема земя се нижеше покрай пътищата, синори от неогладен тъмен камък деляха дългите тесни ниви. Тук планините се издигаха в меки дъги към небето, като хляб, който е оставен да втасва прекалено дълго, преди да го метнеш в пещта. В сравнение със Свободните градове и дори с Биранкор Антеа излъчваше самоувереност. Стара, мухлясала, вечна. Притежаваше най-красивия пейзаж, който Ситрин беше виждала, беше земя, която заслужава да я обичат. Ситрин искаше да я обича, но не изпитваше нищо.
Камнипол вече се виждаше на южния хоризонт, макар да им оставаха още три дни път. Погледнат от север, приличаше на нисък хълм, назъбен по хребета от голи дървета и трънливи храсти. Дим се стелеше над него като от готварските огньове на голяма войска. Ситрин знаеше, че Камнипол се слави с красотата си, и отблизо сигурно беше красив. Оттук обаче не изглеждаше красив.
— Забелязвате ли как се цепи групата ни? — прекъсна мислите й Парин Кларк.
Седяха до готварския огън. Нямаха нужда от топлината му по това време на годината, но игривата светлина на пламъците и навикът да се лагерува край огън си казваха своето. Ситрин проследи погледа му до другия огън оттатък пътя — пламъците му прозираха през коприненото платнище на яркоцветна палатка. От двете дузини мъже и жени, които крал Трациан и Коме Медеан бяха пратили да измерят пулса на Антеа, само петима бяха благородници и се държаха настрана от останалите. Канл Даскелин, който беше чупил хляба с ръце на трапезата на Коме Медеан, беше сред тях.
— Нобилитетът на една страна, търговците на друга — каза Ситрин.
— Винаги става така — каза Парин и й подаде паница, в която черни бобени зърна плуваха като бръмбари в сивкав сос, който изглеждаше ужасно, но на вкус беше превъзходен. Сякаш най-добрият готвач на Биранкор току-що го беше свалил от огъня. — Питали ли сте се някога защо става така?
— Не — отвърна Ситрин. — И няма нужда. За всички ни е ясно, че идеята за благородна кръв е измама, фалшификация.
Един от търговците край огъня се изсмя. Ситрин усети как страните й се зачервяват, но Парин загреба от своята паница и й кимна да продължи.
— Нещо като граници, които си налагаме сами, по навик — каза тя. — Вземете расите например. Минали са стотици, хиляди поколения, откакто драконите са ни създали. За толкова време тринайсетте раси би трябвало да са се слели в една, но това не е станало. Сега не сме много по-различни, отколкото щяхме да сме, ако драконовият император още кръжеше в небето. Между ясурите, йему и синаите съществуват истински граници. Не е нужно да бъдат налагани изкуствено. Просто си съществуват.
Читать дальше