Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Да, но вие например сте рожба на две раси.

— И сляло ли е това първокръвните и синаите? Не. Нобилитетът обаче? Хората са станали рицари, барони и графове било със сила, било с пари. Дори най-високопоставените семейства имат някоя и друга нежелана издънка, която живее в бедност и нищета. Мръсната тайна на благородническото съсловие е, че „нобилитет“ е просто друга дума за „власт“. Иначе можем да си разказваме всякакви небивали истории. Правим го с една цел — да вдигаме огради там, където ги няма.

— И защо това ги кара тях да седят там, а нас — да седим тук? — каза Парин.

— Защото иначе ще ни е трудно да преценим кой е по-ценен. Да речем, че имам десет монети, които изглеждат напълно еднакви, но с някои от тях можеш да си купиш пет лакътя плат, а с другите — само един. Разбирате ли?

— Но всички монети изглеждат еднакво — каза Парин.

Хората около огъня се бяха смълчали. Всички слушаха нея. Ситрин се пресегна за меха с разредено вино и отпи глътка, преди да продължи:

— Да. Затова е в твой интерес да не ги объркаш, нали така? Слагаш едните в палатка през пътя, а другите слагаш около огъня тук. Защото ако ги сложиш всичките в една кесия, няма да знаеш коя си извадил — онази, която може да ти купи пет лакътя плат, или другата, която ще ти купи само един. Ние сме от последните. Вие, и аз, и Коме, и всички, които седим тук. Ние струваме колкото един лакът плат. Онези там, в палатката, струват по пет. Но ако ни смесиш, разликата ще се изгуби. Точно затова всички мразят банкерите.

— Аз пък мисля, че ние, банкерите, изпитваме уважение към благородната кръв — каза Парин.

— Нищо подобно. Иначе нямаше да отпускаме заеми срещу лихва. Един добър заем може да направи бедния човек богат. Лош кредит може да срине богатството на друг. Ние сме хората, които местят парите от едно място на друго и с това си изкарваме хляба. Ние сме инструментът на промяната и хората, които имат най-много за губене, с право се страхуват от нас.

Парин Кларк погледна през огъня към мъжа, който седеше от другата му страна. Мъжът кимна и Ситрин изведнъж се смути от дързостта си.

— Вие, магистра, виждате нещата по интересен начин — каза Парин.

— Съжалявам.

— Не. Не трябва да се извинявате, а да се гордеете. Именно затова Коме ви включи в групата.

Крепостните стени на Камнипол бяха толкова дебели, че проходът в тях имаше собствено осветление. Улиците от другата им страна бяха претъпкани с хора и каруци като най-тясната пресечка в Порте Олива.

Ситрин стоеше плътно до Парин Кларк и стискаше с една ръка чантичката на кръста си. Не беше изминала целия този път, за да я окраде някой уличен джебчия. Докато пътуваха, възелът в стомаха й се беше развързал. Сега се върза отново, стегнат като камък. Сякаш още на прага си Камнипол й беше отнел цялата увереност. Сякаш градът я мразеше — факт, известен и на нея, и на самия град.

Камнипол беше сърцето на империята, която беше променила драматично живота й. От този град беше потеглила армия. Антийски военачалник беше издал заповед да се опожари Ванаи и пламъците на пожарите я бяха отвели като сухо листо по вятъра, слагайки край на тогавашните й планове и мечти. Хората, които бяха залостили портите на Ванаи и го бяха подпалили, живееха тук, в Камнипол. Вървяха по улиците, пиеха в пивниците, а някой от тях може би стоеше до нея в момента. Магистър Иманиел и Кам бяха мъртви и смъртта им беше започнала тук.

Ситрин стисна зъби, укрепи решимостта си.

Първото, което й направи силно впечатление в Камнипол, беше огромният брой първокръвни. Да, тук-там зърваше по някой тралгун с робска верижка на врата и понесъл чужд товар на гръб, или боклукчии ясуру. Но от всеки двайсет лица, които виждаше на улицата, деветнайсет бяха на първокръвни. Второто, което забеляза, беше, че повечето са пияни.

— Винаги ли е така? — подвикна тя на Парин, който вървеше на две крачки пред нея.

— Не — извика й в отговор той. — Идвал съм тук много пъти, но никога не е било така. Сякаш са полудели от щастие. Стойте близо до мен. Странноприемницата не е далеч.

Ситрин стисна зъби и продължи напред през навалицата. В Порте Олива блъсканицата и задухата щяха да са по-поносими, защото й бяха познати. Тук небето беше по-светло, въздухът беше по-разреден и всичко беше различно.

За щастие странноприемницата си имаше собствен двор. Каруци не напираха през портата, не влизаше никой, който нямаше работа тук. Ситрин измина последните няколко крачки почти на бегом.