Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Гедер се събуди, за да изтърпи ежедневното ритуално унижение. Слугите го напудриха, облякоха го и го приготвиха за поредния велик ден. А той си повтаряше, като всяка сутрин, че слугите изобщо не обръщат внимание на голотата му. А дори да я забелязваха, той беше лорд-регентът и мнението им изобщо не би трябвало да го интересува. Ала въпреки всичко въображението му рисуваше картинки как прислугата се киска подигравателно зад гърба му. Както и войниците от личната му стража. Тези мъже го следваха кажи-речи навсякъде, но никога не говореха с него. Никога не го молеха за нищо, нито се смееха на шегите му. Но това още не значеше, че нямат мнение. Да ги попита би било под достойнството на регента, разбира се, но това не му пречеше да се чуди какво мислят за него.

Празненството започна още призори, много преди Досън, Гедер или Астер да пристигнат официално. Издигнатият за целта павилион беше драпиран със светла коприна и още от рано сутринта жонгльори, дуелисти и всякакви вкусотии заеха местата си за детското празненство. Преди обед щеше да има игри и състезания с награди, вързани с панделки в цветовете на дом Калиам и гравирани с името на Досън Калиам. Гедер смяташе да се присъедини към празненството по обед, заедно с първото ястие. Досън щеше да е там, лейди Калиам — също. А с малко късмет и Джори и неговата невеста Сабиха.

Гедер крачеше по широките коридори на Кралски шпил, слуги и роби се пръскаха, подплашени от самия факт на присъствието му, и си мислеше какво ли му е на Джори. Не можеше да си го представи женен, макар да беше присъствал на венчавката. Да се будиш всяка сутрин не обграден от тълпа раболепни непознати, а до жена. Една и съща жена. Да си гол пред човек, когото етикетът не задължава да отклони поглед. Нещо се стегна в гърдите му при тази мисъл, лекичко, но се стегна.

А и сега, след като го издигнаха, как изобщо би разбрал дали една жена го иска заради самия него, а не заради поста, който беше получил на тепсия? Чел беше достатъчно за секса, за да знае кое как се прави. В някои от книгите имаше дори схеми и диаграми. Не в това беше проблемът. Не, измъчваше го страхът, хиляда пъти по-силен от неудобството на сутрешните му унижения, че тя — онази неоформена, универсална „тя“ — ще го търпи само защото той е лорд-регентът. Че ще имитира любов или страст така грижливо, както други имитират безразличие. Мисълта за това беше непоносима.

Имаше властта да разпорежда смъртта на крале и унищожението на кралства, а се чувстваше най-вече самотен. Самотен и изпълнен със завист, задето приятелят му има нещо, което е недостижимо за него. Само Астер го разбираше, но беше твърде малък, та Гедер да го занимава с този свой проблем. Гедер му беше настойник, длъжен беше да го отгледа и да го подготви за тежестта на короната. Не. Абсурд.

— Милорд Гедер — каза Басрахип. Тътнещият му глас породи ехо.

— Добрутро — каза Гедер. — Аз тъкмо… всъщност нямам нищо важно или полезно за правене в момента. Всичко наред ли е?

— Аз и другарите ми чуваме неща, които ме тревожат, принц Гедер.

— Милорд регент.

— Милорд регент. Тревожа се, че може да има вълнения. Онези, които обичат лъжата и се боят от правосъдието на богинята, усещат присъствието й, но не се разкайват. — Басрахип се наведе напред и гласът му спадна до шепот: — Трябва да внимавате. Светът изглежда светъл и невинен, но в него има опасност.

Студен страх скова раменете на Гедер. Той се сгърби и приближи лице до лицето на свещеника.

— Какво да правим?

Басрахип се усмихна.

— Елате с мен. Нека дойдат и стражите ви.

Отидоха в стара бална зала, която не беше използвана от години. Осветлението беше слабо, подът — протрит и изкъртен на места. Редици пейки се издигаха покрай три от стените като в театър, последните толкова нависоко, че почти опираха в куполообразния таван. Именно там, на последната редица, бяха насядали свещениците на богинята. Двайсетина, ако не и повече. Носеха мечове и държаха лъкове. Гедер чу как един от стражите му ахна. Басрахип му даде знак да спре, после застана в средата на най-долната редица пейки и даде знак на Гедер да дойде при него. Стражите се изтеглиха тихо и заеха позиции покрай стената, но очите им шареха неспокойно из залата.

Басрахип посочи към мъжа най-вляво.

— Ти, приятелю. Пристъпи напред, моля те.

Стражът не помръдна.

— Спокойно — каза му Гедер. — Направи каквото ти казва.

Мъжът застана в центъра на стаята. Приличаше на актьор, който се кани да изнесе монолог. Досега Гедер не се беше замислял за хората, които го охраняваха, за него те бяха просто войници и част от мебелировката. Този беше на четирийсетина години, стар белег разсичаше лицето му от едната страна. Гедер се зачуди как ли се казва.