Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Не виждам защо — каза Гедер. — Тоест, войната не я започнах аз. Вината е на Лечан. А бързата ни победа се дължи на Досън и Басрахип.

— Преподобният Басрахип? — каза Даскелин и стрелна с поглед Досън. Лицето на Калиам беше от камък и лед. Гедер се смути, осъзнал, че неволно е нанесъл обида.

— Духовен водач и утеха — каза той; думите излязоха твърде бързо една след друга и се застъпиха тромаво. — Победата е на Калиам.

Идеше му да продължи, да се оплаче на висок глас, че Калиам не е изпълнил изричната му заповед за екзекуциите, но се сдържа. Този разговор щяха да го проведат по-късно. Гедер смяташе да свика големия съвет, а дотогава Даскелин и Калиам несъмнено щяха да са стигнали до най-добрата идея как да подсигурят защитата на Антеа и да елиминират враговете й.

— Виждам, че си довел своя банкер — каза Калиам. Гедер се обърка за миг, преди да съобрази, че коментарът е насочен към Даскелин. — Изненадан съм, че си решил да го поканиш на празненство в моя чест.

— Сериозно? — отвърна Даскелин. Гласът му беше все така любезен, но имаше и още нещо в него. Все едно наблюдаваха повторение на следобедните дуели, но с думи и намеци вместо с оръжия. — Аз пък си мислех, че двамата сте се разделили като приятели. От разговорите си с него определено останах с впечатлението, че престоят му в Остерлингов хребет е бил приятен.

— Е, не му отрязах ръцете — каза Досън.

— И той не те е излъгал — контрира Даскелин.

Спокойната тайнствена усмивка на Басрахип и измамно сънливите му очи не реагираха на нищо, което изричаха мъжете. Гедер се запита какво ли би било и той да долавя лъжата и истината в казаното и дали това би направило разговора по-ясен, или тъкмо напротив.

— За кого говорим? — попита той.

— За Парин Кларк — отговори Даскелин. — Той е зет на Коме Медеан от Медеанската банка. Изключително влиятелен човек, макар и да не е с благородно потекло.

— Точно това ще напишат и на надгробната ти плоча, приятелю — каза Досън. — „Приятелите му бяха влиятелни, макар и не от благородно потекло“.

— Засегнал ли съм те с нещо, Калиам? — попита Даскелин.

Гедер погледна към Астер и Басрахип. Момчето изглеждаше уплашено от тази словесна престрелка, но свещеникът не показваше признаци на безпокойство. Лицето на Досън се беше зачервило, но после той стисна устни и поклати глава.

— Не. Нещо ми е неспокойно тази вечер. Няма нищо общо с теб. Прощавай.

— Е, поне не се наложи да прекъсваме празненството заради официален дуел.

— Да — каза Досън. — Заради това не си струва да го прекъсваме.

— Защо не ме запознаеш с този банкер, Даскелин? — каза Гедер в отчаян опит да смени посоката на разговора. — Къде е?

Даскелин посочи един блед мъж в зелено кадифе, седнал между огромен дебелак в официалните одежди на боржиански рицар и забележително кльощава жена със светла коса, бяла почти. Синайка сякаш, но не докрай. Даскелин проследи погледа му и каза:

— Онази там е Ситрин бел Саркор. Магистра от клона на Медеанската банка в Порте Олива. Нова е в банката и нещо като природен талант.

— Защо са тук? — попита Гедер, а после, усетил как са прозвучали думите му, добави: — Тоест, добре дошли са, разбира се, но по някаква работа ли са в Антеа, или…

— Тук са да се срещнат с вас — каза Даскелин. — Също като дукесата на Дълго огнище и дуковете на Белоскал и Уодфорт. Според мен трябва да помислите дали…

Ала мнението му по въпроса се изгуби във внезапната врява и крясъци, които долетяха иззад тях. Гедер се завъртя на стола си. В дъното на южния ръкав на кръстатата зала ставаше нещо. Мъже с кожени доспехи влизаха в залата. С извадени мечове. Един от дворцовите стражи тръгна към тях да поиска обяснение. Мъжете го убиха — и тогава започнаха писъците.

— Принц Гедер! — извика Басрахип. Гедер не помнеше кога е скочил на крака, беше толкова сащисан, че не разбра защо миг по-късно едрият свещеник го събори на пода. Завъртя се, понечи да стане и гледката го обърка още повече. Тъмно, разширяващо се петно върху расото на Басрахип, малко над лакътя. Лицето на свещеника беше изкривено от болка, а от другата му страна Досън Калиам стискаше окървавен кинжал. Жена пищеше отнякъде. Досън се дръпна като ужилен, изпусна кинжала, а личната стража на Гедер се спусна към него.

— При мен! — извика Досън и прескочи високата маса. — Той е тук! При мен!

— Не, чакай — каза Гедер. — Спри. Какво става?!

Басрахип го стисна с великанската си ръка, пръстите му почти запълниха разстоянието между лакътя и подмишницата на Гедер.