Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Разпери ръце, предизвиквайки тралгуна да възрази. Той се почеса по коляното, но не личеше да го сърби.

— Е, писна ми — заяви Ситрин. — Щом иска война, ще получи война. Бог ми е свидетел.

— По-лесно е да започнеш война, отколкото да я приключиш, и тя рядко те води там, където си искал да стигнеш — каза посланикът. — За всички ни ще е по-добре да избегнем войната.

Досън обърна гръб на прозореца. Сър Дарин Ашфорт, лорд на Харин и посланик на крал Лечан в Антеа, седеше в библиотеката, кръстосал крака при глезените и с грижливо изписана очарователна усмивка. Появил се бе в Остерлингов хребет преди два дни, известявайки с писмо за визитата си и с достатъчно малобройна свита, за да не представлява очевидна заплаха за домакините. През изминалите два дни всички се бяха придържали към буквата на етикета. Това беше първият им откровен разговор.

Стените от гранит и драконов нефрит придаваха на библиотеката старовремски дъх и величие, които Досън харесваше. На библиотеката и на цялото имение. Вдъхваха заслужено усещане за дълговечност. Усещане за естествения порядък на нещата, за железни традиции. В ярък контраст с темата на настоящия разговор.

— Трябваше да помислите за това, преди да се забъркате в заговори за убийството на принц Астер — каза Досън.

Посланикът се наведе напред и вдигна пръст. Наконтил се бе със сребърни ръкавели, които според съпругата на Досън били последен писък на модата в Калтфел, носеше и декоративната гривна, която в кралския двор на Астерилхолд бележеше семейните мъже.

— Точно с този вид реторика човек трябва да борави предпазливо, барон Остерлинг.

— Ако ще ме учите как да говоря, може и на „ти“.

Ашфорт или не усети сарказма, или се направи на тъп.

— Казвам само, че Астерилхолд не е имал никакви зли помисли към принца на Разсечения трон.

Досън направи три крачки и посочи една закачена на стената кожа. С годините златистият й цвят беше избледнял, но самият й размер все още внушаваше страхопочитание.

— Виждате ли това? — попита Досън. — Планински лъв. Уби десет мои селяни. Десет. Първото ми момче едва се беше родило, преди няма и месец, когато напуснах столицата и се върнах тук, за да убия звяра. Три седмици го преследвах, животното уби четирима от ловците ми, преди да го свалим. По онова време вие едва ли сте били на повече от… колко, пет години? Шест?

— Лорд Калиам, уважавам богатия ви житейски опит и знам, че…

— Не ме лъжи, момче. И двамата знаем, че имаше ножове, предназначени за гърлото на Астер.

— Имаше — каза Ашфорт. — И в нашия двор, и във вашия. Астерилхолд с нищо не е по-различен от Антеа. Няма да отрека, че е имало наши хора, с които лорд Маас е споделил амбициите си, с които е разменил писма. Но да се държи целият двор отговорен за тайните действия на малцина би хвърлило в хаос и двете кралства.

Досън плъзна ръка по козината на мъртвия планински лъв. Премисляше какво да каже. Астерилхолд и Антеа бяха като братя. Преди столетия се бяха кланяли на един и същ Върховен крал. Преди няколко поколения благородните домове в двете кралства бяха поставили началото на серия смесени бракове с надеждата, че това ще донесе мир. В резултат кръвните линии се бяха омесили, а дуковете на Астерилхолд се бяха сдобили с основателни претенции към антийския трон. Стига да разчистеха другите кандидати от пътя си.

Такава беше участта на всяка реформа — обръщаше се срещу своите създатели. Историята беше пълна с провалите на мъже и жени, които се бяха опитали да променят света според своите представи. Без успех, както можеше да се очаква. Светът не подлежеше на промяна и ролята на благородниците бе да защитават естествения порядък. Само дето този порядък не винаги се разкриваше от пръв поглед. Досън погали за последно мъртвия звяр, отпусна ръка и попита:

— Какво предлагате?

— Вие сте един от най-старите и най-доверени приятели на крал Симеон. Разкрихте заговора срещу принца с риск да съсипете репутацията си и да бъдете пратен в изгнание. Кой по-добре от вас би защитил каузата на преговорите?

— А в добавка бях и настойник на онова момче, Палиако.

— Да. — Ашфорт кимна. — И това също.

— Мислех, че гледате скептично на романтичния ореол около Гедер Палиако.

— Непоколебимият виконт, който опожарил поверения му град, за да поведе войската си обратно към Камнипол и да спаси трона от бунтовниците. Мистериозното му самозаточение на изток, предприето в мига на личния му триумф, и завръщането му с безценна информация за предателите в кралския двор — каза Ашфорт. — Звучи ми като мълва, която човек сам би пуснал за себе си и за чието разпространение би платил щедро. Какво следва — ще буди дракони да се надлъгват?