Даниел Ейбрахам: Кралска кръв

— Играеш на плочки с градската стража? Така ли управляваш бизнеса? Мислех, че ще заваря гласа на Коме Медеан в губернаторския палат или на вечеря при някой градски първенец.

Ситрин и досега помнеше как се стегна гърлото й, когато чу тези думи и нескритото презрение в тях.

— По това време на годината, в големите студове, тук не става нищо интересно — каза с извинителен тон, за който съжали на мига.

— От твоя гледна точка сигурно е така — каза Пик. — Аз обаче имам работа за вършене. Тук ли ще ми донесеш счетоводните си книги, или имаш някое друго, по-представително място, където въртиш истински бизнес?

Оттогава всеки ден носеше на Ситрин поредното дребно унижение, поредния саркастичен коментар, поредното напомняне, че е фигурант без право на глас. Седмици наред Ситрин преглъща всичко това с усмивка. Последваха месеци, които подложиха търпението й на върховно изпитание. Ако в преградния огън от завоалирани обиди бе настъпило поне кратко затишие, ако в презрителната фасада на Пик се беше отворила и най-дребната пукнатина, Ситрин би приела това като заветна победа.

Уви, нищо такова не се случи.

— Тя каза ли защо? — попита Ярдем.

— Не искала да си има вземане-даване с южняри — отвърна Ситрин. — Някаква южнярска банда убила нейни роднини в Пют преди девет или десет поколения.

Ярдем завъртя глава да я погледне, ушите му се лепнаха назад към черепа. Ситрин отпи дълга глътка от бирата си.

— Знам — каза тя. — Но какво мога да направя? Нотариуската трябва да присъства на всички преговори. Пак тя подписва всички документи. И ако реши, че няма да подпише, сделката отпада, точка.

Това беше част от нейната сделка, на Ситрин — отказала се бе от всичките си правомощия в управлението на банковия клон. Ако Пик изпратеше в Карс доклад, че Ситрин е пасив за банката, щяха да я изритат като мръсно коте. Отчупи си от коричката на хляба и задъвка разсеяно. Изобщо не усети вкуса, от трици и кал да беше замесен, нямаше да разбере. Ярдем посочи чинията и Ситрин я бутна към него. Той си отчупи парче сирене и го лапна. Дъвчеха в мълчание. Огънят мърмореше в камината. Някакво куче изскимтя в уличката отпред.

— Ще трябва да ида и да му кажа — обади се накрая Ситрин и надигна отново халбата.

— Да дойда с теб? Свободен съм до края на деня.

— Той няма да ми посегне — каза Ситрин. — Не е такъв.

— Нищо де, като морална подкрепа. За кураж.

Ситрин се изсмя горчиво.

— Нали затова пия.

— Знам.

Тя вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмнокафяви, главата — широка. Имаше белег под лявото ухо — Ситрин не го беше забелязала досега. Знаеше, че е бил свещеник, преди да стане наемен меч. Бирата й намигаше от халбата. Една нямаше да й помогне. Две щяха да я отпуснат, да намалят напрежението. Но щяха да я изкушат, а след четвъртата щеше да отложи неприятната задача за утре. По-добре да приключи сега, вместо цяла нощ да се мята в ужас.

Избута халбата, а Ярдем се надигна да й направи път.

Пансионът беше в средата на Соления квартал, недалеч от тясната квартира, където Ситрин, Ярдем и Маркъс Уестер се бяха крили след пристигането си в Порте Олива. Уличките в Соления квартал бяха тесни и криволичеха. Толкова тесни на места, че разпереше ли ръце, Ситрин можеше да забърше с пръсти стените на къщите. Въздухът вонеше на пикня и море. Когато стигнаха до къщата с варосаните стени и избелелите сини черчевета, подгъвът на роклята й беше почернял, а краката й бяха измръзнали. Ситрин придърпа по-плътно шала си и изкачи двете ниски стъпала пред вратата. Ярдем се облегна на стената с празно изражение и наострени уши. Ситрин почука.

Надявала се бе да й отвори друг. Някой от другите наематели или съдържателят на пансиона. Това би отложило разговора с минута-две. Но нямаше късмет. Или пък късметът нямаше нищо общо — той сигурно бе стоял до вратата в очакване на новини. Приличаше на дете с пепелявата кожа и несъразмерно големите очи на своята раса. Усмивката му беше едновременно широка и предпазлива.

— Магистра Ситрин — каза той, сякаш изобщо не е очаквал да я види и адски се радва на появата й. Сърцето й се сви. — Влезте, влезте. Тъкмо правех чай. Ей сегичка ще ви налея. И на приятеля ви.

Ситрин погледна през рамо към Ярдем. Стори й се, че зърва в очите му жалост, и се зачуди кого ли съжалява тралгунът.

— Няма да се бавя — каза тя.

— И да се забавиш, ще съм тук — изгромоли той.

Общото помещение миришеше на влага въпреки малката пещ, която затопляше въздуха. Някъде отзад долиташе жалният плач на малко дете. Ситрин седна на тапицирана пейка с оръфани ресни в червено и оранжево, които отдавна бяха загубили прелестта си.