Даниел Ейбрахам: Кралска кръв

— Има една трупа, която пътува по северния маршрут. Полдрин Лех и Себаст Берин. Преди три години имаха двама, които се конкурираха за този вид роли. Намери ги и може да откриеш актьор, който вече знае репликите. Полдрин е хаавиркин, но това може да добави щипка екзотика, ако го отведеш на юг.

— Ще поразпитам за тях — каза Кари. — Ти кога тръгваш?

— Тази вечер — каза той.

— Сам ли трябва да отидеш?

Изменникът се поколеба. За това още не беше решил. Задачата му беше неизпълнима. Колкото неизбежна, толкова и обречена. Саможертвата си беше негова, което я правеше някак по-лесна. Как да помоли някого да сподели пътя с него, да тръгне към собствената си гибел? И все пак, ако това беше прашинката, която да наклони везните в едната или другата посока, към успеха или провала, към спасението или гибелта на цял един свят…

— Може би не — отвърна той. — Има един, който би могъл да помогне. Но не е от трупата.

— И сигурно няма смисъл да питам каква е тази тайнствена задача, която те отнема от нас? — попита Кари. А после, в противоречие на собствените си думи: — Поне толкова ни дължиш.

Изменникът облиза устни, търсеше думи, които не беше изричал дори наум. И когато ги намери, се изкиска под нос.

— Може да ти прозвучи малко високопарно… — каза и почеса брадата си с пръст.

— Ами кажи и ще видим.

— Отивам да убия една богиня.

Ситрин бел Саркор, глас на Медеанската банка в Порте Олива, излезе от банковия офис с високо вдигната глава, ведро лице и гняв в гърдите. Наоколо Порте Олива посрещаше пролетта. Пъстрите флагчета и лъскавите стъклени мъниста от празненствата по случай Първото топене още се валяха по улици и площади, мърляви и кални. Сняг се криеше в сенките, където обедното слънце не достигаше. Дъхът на Ситрин се къдреше пред нея, сякаш в гърдите й имаше пещ, изригваща светъл дим, студеният въздух щипеше лицето й, но тя не усещаше зъбите му, стоплена от гнева.

Мъже и жени от няколко раси бързаха по калдъръмената улица. Картадами с пригладена козина, украсена с мъниста; светли синаи с издължени лица; ясуру с люспи в бронзово и златно; тимзини с черен хитин; пухкави червенобузи първокръвни. Някои й кимваха, други бързаха да й направят път, повечето не й обръщаха внимание. Ситрин може и да представляваше една от най-големите банки на света, но под мрачното небе на Порте Олива беше поредното полусинайско момиче с хубава рокля.

Влезе в кръчмата и топлият въздух я посрещна като ласка. Сродните аромати на бира и хляб се втурнаха да утешат сърцето й и тя усети как възелът в стомаха й мъничко се отпуска. Гневът се изхлузи като маска, прикриваща дебели пластове от отчаяние и безсилие. Млад синаец пристъпи да вземе шала й. Ситрин му кимна с нещо като усмивка.

— Обичайната маса, магистра? — попита той.

— Благодаря, Верил — отвърна тя. — Обичайната.

Той се усмихна широко, сгъна се в театрален поклон и я покани да влезе. Някой друг ден това би й се сторило мило и симпатично. Масата беше в дъното, скрита наполовина зад надиплена завеса. Това частично уединение й струваше няколко монети повече от обичайната цена. Когато се чувстваше достатъчно силна за светски разговори, Ситрин сядаше на пейките в общото помещение и заговаряше хората в съседство. В южната част на града, при доковете, в таверните сядаха моряци и клюкарстваха за далечни плавания и бури; на север, където драконовият път се вливаше в централния площад при катедралата и губернаторския дворец, човек можеше да чуе подробности за търговията по суша, но кръчмата беше най-близо до нейната банка — нейната банка, за бога, — а и не всеки разговор трябваше задължително да носи изгода.

Картадамското момиче, което обслужваше клиентите денем, й донесе чиния със сирене и черен хляб и една дървена купичка със стафиди. И по-важното, донесе й голяма халба хубава бира. Ситрин кимна отсечено и се постара да вложи поне малко хъс в усмивката си. И да беше забелязало нещо странно, момичето го скри — лесна задача предвид меката козина, която покриваше лицето му. Картадамите сигурно бяха добри картоиграчи, помисли си разсеяно Ситрин, докато отпиваше от бирата. Носеха маски по рождение.

Входната врата се отвори и в помещението плисна светлина. Нечия сянка обаче веднага я запречи. Само по силуета — и по характерната дрезгава кашлица — Ситрин позна новодошлия. Ярдем Хейн. Той беше вторият по чин в нейната охрана — нейната охрана — и един от двамата мъже, които я познаваха още от ванайското й бягство. Сега, когато Ванаи беше изгорял и всичките му жители бяха загинали в огъня, Ярдем беше сред малцината живи, които я познаваха от най-отдавна.