Даниел Ейбрахам: Кралска кръв

— Много се радвам да ви видя — каза южнярят. — Писах на сина си в Лионеа и днес получих отговор. Пише, че е в състояние да…

— Преди да…

— … осигури пълен товар още в средата на лятото. Миналогодишните ядки вече са сухи и готови за мелене. Казва, че ухаели на цветя и дим. Бива го с думите. Цветя и дим. Добре казано, нали?

Значи знаеше. Или най-малкото — беше се досетил. Думите се изливаха от устата му и изтласкваха нейните. Сякаш така би могъл да спре неизбежното. Стар спомен застигна Ситрин — как стои на морския бряг, много малка, може би отпреди смъртта на родителите й. Помнеше как се опита да спре с ръчички вълната. Знаеше какво е.

— Банката не може да подкрепи начинанието — каза тя. — Много съжалявам.

Устните му продължиха да се движат в опит да произведат още срички. Веждите му се размърдаха, вдигнаха се в средата и провиснаха в краищата, лицето му беше като карикатура на печал и разочарование. Ситрин вдиша през зъби. Стомахът я болеше. Когато южнярят най-после проговори, гласът му беше слаб и унил.

— Не разбирам, магистра.

— Получих нова информация, която няма нищо общо с нашите преговори. Боя се, че в момента банката не може да отпусне заема, който ви е нужен.

— Ако, ако, ако само ми позволите да ви прочета писмото от сина си, магистра. Вижте, ние наистина можем да… — Преглътна, затвори големите си очи, главата му провисна.

— Мога ли да попитам защо?

„Защото очите ти са прекалено големи — помисли Ситрин. — Защото моята нотариуска не позволява. Съжалявам колкото теб. Сделката е страхотна.“ През главата й минаха всички неща, които не можеше да изрече на глас; мълчеше, защото противното би означавало да признае, че играе по свирката на Пик Устерзал. А ако това станеше обществено достояние, с влиянието й върху банката беше свършено. Затова тя се стегна, решена да изиграе ролята си на банкерка, която действа по своя воля и поема отговорност за решенията си.

— Разбирате, че не мога да споделям поверителна информация, получена от други наши клиенти — каза тя. — Точно както съм длъжна да опазя в тайна нашите преговори с вас.

— Да, да, разбира се — каза той и отвори очи. — Има ли някакъв шанс да промените решението си?

— Боя се, че не — отвърна тя. Всяка дума беше усилие.

— Добре. Благодаря ви все пак. Аз… да ви налея чай?

— Не съм пияна — каза Ситрин.

— Не си — съгласи се Ярдем.

— Тогава защо да не пийна още едно?

— Защото така правят хората, за да не се напият.

Не се бяха върнали в кръчмата. В кръчмата Ситрин ходеше да обядва и да вечеря в приятна компания. Сега искаше друго. Искаше да крещи, да псува и да троши всичко наред с кривак. Гневът и безсилието бяха като желязна клетка, а тя — като птичка, която се блъска до смърт в решетките. Собствената й квартира се намираше над банковия офис и си беше там още отпреди да има банка. Когато Ситрин за пръв път се качи по стръмното стълбище към стаите на втория етаж, на приземния се помещаваше дюкянче за залагания. Тесните стаички на втория етаж Ситрин бе делила с Ярдем, Маркъс Уестер и куп сандъци, натъпкани с коприна, скъпоценни камъни, тютюн, бижута и най-важното — със счетоводните книги, увити в намаслени парцали и запечатани във восък, по-ценни от всичко друго. Сега в квартирата бяха останали легло, писалище и гардероб. Постлала беше дебел червен килим върху дъските на пода, за да не й изстиват краката през зимата. На стената над леглото й висеше картина с емблемата на Медеанската банка и герба на Порте Олива. Беше й подарък от губернатора.

Стана от масата и закрачи напред-назад. От долния етаж се чуха гласове и й напомниха колко паянтов е подът и как звуците намират пролуки навсякъде. В офиса долу винаги имаше охрана, която да варди сейфа, вграден в каменните основи на сградата. Там се пазеше ликвидният резерв на банката. Но истинското богатство беше в документите — договори за кредит, партньорства, влогове, — а те дори не се пазеха в офиса. Не, Пик ги беше отнесла в своята квартира, на една пресечка южно оттук, в тайната база на банковия клон.

— Изкорми ме гадината — каза Ситрин. — Всичко ми взе.

— Такова беше споразумението — изтъкна Ярдем.

— Не ми пука какво е било споразумението — каза Ситрин, като сниши глас, така че дори тонът й да не стигне до ушите на охраната долу. — Не е съгласна с мен — добре. Отнася се с пренебрежение — добре. Това мога да го понеса. Но тя взема погрешни решения, Ярдем. Изпуска златни сделки само защото горделивостта й пречи да се вслуша в съвета на едно непълнолетно полусинайско момиче.