Даниел Ейбрахам: Кралска кръв

— Хей! Старче!

Изменникът се обърна. Мъжът беше ясуру, с бронзови люспи и черен език. Доспехите му бяха от варена кожа, гербът — змия на оранжево поле. Зад него млада жена слизаше от позлатена карета с помощта на лакей в същите цветове. Жената беше с черно кожено наметало, възширочко. Явно такава беше последната мода.

— Ти по каква работа си тук? — попита го с подозрение мъжът ясуру, отпуснал ръка върху ефеса на меча си.

— Нищо спешно — отвърна изменникът. — Прощавайте, ако съм ви застанал на пътя. Не знаех.

Охранителят изръмжа гърлено и отклони поглед. Изменникът му обърна гръб и се отдалечи. Чу зад себе си пронизителния дрънчащ звук на тенекиените гонгове. Призивът за молитва. Не го беше чувал отдавна, но го помнеше отлично — от детството си и от годините си на послушник в един планински храм на половин континент оттук. Споменът беше толкова ясен, че за миг изменникът усети миризмата на прах и вкуса на сладка кладенчова вода, чу как гущери пробягват по напечените камъни, устата му се напълни със слюнка при осезаемия спомен за козешкото с къри, което приготвяха в селото от неговата младост. Нечий дълбок глас подхвана молитвения призив и силата в кръвта на изменника възвря в отклик на полузабравените срички. Той спря, загърби поуките от стотици детски приказки и погледна назад.

Високият, едър като бик мъж беше със зелено-златното церемониално расо на висш свещеник, но иначе му беше непознат. Значи другият висш свещеник, онзи, когото изменникът познаваше, беше умрял. Е, паешката богиня обещаваше много неща, но физическото безсмъртие не беше сред тях. Нейните свещеници умираха като всички. Утешителна мисъл. Изменникът се загърна зиморничаво в евтиното си вълнено наметало и изчезна във влажния лабиринт на столичните улички.

Прорезът разделяше Камнипол на две като удар с нож, нанесен от ръката на самия бог. Шест големи моста прехвърляха пропастта, извити във високи дъги над празния въздух, сложни и тежки конструкции от камък и желязо. Незнаен брой импровизирани въжени мостчета се полюляваха на по-тесните места. Седнеш ли близо до ръба на Прореза, историята на града се разкриваше оголена пред погледа ти, руини връз руини чак до най-долните и най-древни архитектурни пластове, които се сливаха със скалата, съвсем неразличими, освен по някоя и друга зеленясала бронзова арка. Тук, където сега се разстилаше Камнипол, винаги бе имало град, още от епохата на драконите и преди това, много градове, всеки израснал от руините на своя предшественик. Дори сега най-бедната прослойка на тринайсетте раси обитаваше градските недра, потъналите във вечен мрак пещери и каверни — складовете, балните зали и дворците на предишните поколения.

— Канализацията. Никога не се сещаме за нея — каза Смит, вперил празен поглед в сивия въздух.

— Мисля, че си прав — отвърна изменникът и свали наметалото си. — А ти защо се сети? Някаква специална причина ли има?

Трупата се беше подслонила в едно заградено място недалеч от ръба на Прореза. Тънките врати на фургона бяха отворени, но сцената не беше спусната. Кари седеше, опряла гръб на едно от колелетата, и пришиваше мъниста към една синя рокля. Тази вечер щяха да играят „Проклятието на булката“ и ролята на лейди Парша изискваше повечко евтин блясък. Сандр и Хорнет бяха отишли зад високия навес в ъгъла на двора и с пръчки в ръце уточняваха хореографията на финалния дуел, когато Ансон Арансон разкрива коварството на своя командир. Чарлит Скорна, най-новата им актриса, седеше, пъхнала ръце под бедрата си, и мърдаше устни като в молитва. За пръв път щеше да излезе пред публика в „Проклятието на булката“ и притеснението й беше голямо. Микел не се виждаше никъде — сигурно беше отишъл на пазара да купи месо и речна риба. Имаше достатъчно време да се върне и да се приготви за представлението. Беше доста рано всъщност, нищо че заради мрачния ден изглеждаха окъснели.

— Ами помисли си — каза Смит и кимна към дъжда. — Градът е град, защото се опитва да контролира природата, нали така? Дъждът не е силен, но Камнипол е голям. Значи и водата е много, все едно цяла река се излива над него. И къде отива всичката тази вода, това питам аз.

— „Морето, ах, морето, безкрайното море — каза изменникът репликата от една пиеса, която бяха играли преди две години. — Водите както стигат солените вълни, тъй людете смъртта намират.“

— Е, да — каза Смит и си потърка брадичката, — но въпросът е как стига оттук дотам, нали?